— Имам ли време да се изкъпя?
Бях раздърпана и изцапана след три дни и нощи, през които залитах от умора и превръщах среброто в злато.
— Приготви се спокойно. Имаш толкова време, колкото ти е необходимо — каза той. Това не беше точно отговор, но щом беше сигурен, нямаше да споря с него. — Питай още два пъти.
Погледнах към Флек, Цоп и Шофер и казах:
— Обещах да превърна личното им сребро в злато в замяна на помощта им. Те приеха и в отплата ми дадоха себе си. Те сега мои зависими ли са?
— Да — каза той и кимна с глава към тях към тях, сякаш нямаше абсолютно никакъв проблем да възприеме тези слуги като благородници, просто така. Те тримата не го възприеха толкова лесно; започнаха да правят дълбоки реверанси и по средата се спряха, а когато Флек се изправи, изведнъж разбра, че сме приключили, че всичко е свършило и се разтрепери като кукла, обърна се, закри лице с ръце и издаде сподавен вик, който беше нещо средно между агония и облекчение.
И аз имах желание да седна и да плача.
— Има ли време да превърна среброто им сега? — попитах аз. Имах намерение да не се връщам тук, ако е възможно.
— Ти вече зададе този въпрос и получи отговор — каза той. — Питай друго.
Беше досадно, защото за пръв път се опитвах да изразходвам въпросите.
— Какво означава това? — попитах аз. — Защо няма значение дали искам да се изкъпя и да превърна среброто им?
Той се намръщи и каза:
— Както ти удържа на думата си, ще удържа на думата си и аз, и то в не по-малка степен — каза той малко намусено. — Ще сложа ръка на хода на времето, ако е необходимо, за да имаш толкова време, колкото искаш. Така че отиди и се приготви спокойно, а когато си готова, ще тръгнем.
Той спря и още веднъж огледа склада, докато аз замаяно се мъчех да вникна в думите му, и накрая със закъснение извиках:
— Значи можеше да ме заведеш там навреме, независимо от всичко!
Извиках това на празния вход, който вероятно се интересуваше от въпроса ми толкова, колкото и той би се интересувал.
Гледах разярено към мястото, където преди малко стоеше той, когато Цоп плахо каза:
— Но нямаше да може.
— Какво?
Цоп обхвана с ръка помещението.
— Свършила си голяма работа. Затова сега той може да ти отвърне със същото. Но висшата магия винаги има цена.
— Защо да е голяма работа, че сме преместили над половината му съкровище в тунела? — попитах вбесено аз.
— Пред теб беше поставено предизвикателство, надхвърлящо възможностите ти, и ти намери начин да го осъществиш — каза Цоп.
— О! — възкликнах аз и после осъзнах. — Ти ми отговори! Два пъти!
— Аз вече съм твоя зависима, Щедра — каза тя малко учудено. — Не трябва да правиш сделки с мен.
— Значи ще отговаряш на въпросите ми? — попитах аз, а те и тримата кимнаха. Всичко това стана, когато не се сещах какво да попитам. Или по-точно, имаше доста въпроси, които исках да задам, но изглеждаше неразумно да ги изкажа на глас, дори и при сегашните обстоятелства: как да убие човек крал Старик, каква магия притежава, ще спечели ли битката, ако се бие с демон? Вместо това казах:
— Е, щом сега разполагам с цялото време на света, наистина искам да взема вана. И после, преди да тръгна, ще сменя среброто ви.
Аз написах писмата до принц Улрих и принц Казимир, но Мирнатиус все пак ги подписа и макар и неохотно ме заведе долу да вечерям на неговата маса — след някои приготовления.
— Беше облечена с тази рокля преди два дена — каза рязко Мирнатиус, когато излязох от будоара и за миг сърцето ми спря да бие. Помислих си, че най-после е забелязал елфическите ми бижута, но после осъзнах, че се оплаква от светлосивата ми рокля, най-изящното произведение, създадено от жените на мащехата ми, която, признавам, имах намерение да нося още веднъж, без да се замисля. Дори и ерцхерцогините не бяха толкова богати, че да носят нова рокля всеки ден.
Но той очевидно настояваше, че всеки ден трябва да се носи нов тоалет, толкова възмутително разточителство, че вероятно е изхабил доста магия върху съветниците, за да не вият всеки път, когато видят счетоводните книги. И сега очевидно искаше и аз да постъпвам така.
— Трябва да знаеш повече за данъчните списъци — казах аз, докато той ровеше в булчинския ми сандък, очевидно за да се увери, че имах само — само — три подходящи рокли, като и трите вече бяха доста употребявани, за да бъдат допустими за неговата царица.
Той се изправи и втренчи поглед в мен, после рязко вдигна ръце и ги постави на раменете ми, а под тях роклята ми се преобрази в зелено кадифе с бледосин брокат, ярка пеперуда, изникнала от сива какавида, набрани, спускащи се до земята ръкави, със сребърни пискюли. Самият той беше облечен в бледосиньо, а наметалото му беше тъмнозелено, така че като се появихме в двора, бяхме цветово добре балансирана двойка. Той все още далеч не беше доволен от външния ми вид.