— Абсурд — изръмжа херцогът. Самата аз с труд се сдържах да ахна: беше фантастично.
— В противен случай ще трябва да я претопя и да направя от нея пръстени — каза Исак и разпери извинително ръце. Това беше хитър ход: естествено, херцогът не искаше никой друг да има пръстен като неговия.
— Откъде намираш това сребро? — поиска да се осведоми херцогът. — Не е обикновено сребро. — Исак се поколеба и погледна към мен. Херцогът проследи погледа му и каза: — Е?
Аз направих толкова дълбок реверанс, колкото можех, като все пак имах предвид, че трябваше и да се изправя.
— Даден ми беше от един от хората на Старик, милорд. Той желае да му бъде превърнато в злато.
Страхувах се, че няма да ми повярва. Той впери очи в мен, но не ми каза, че говоря глупости или че съм лъжкиня. Пак погледна огърлицата и изръмжа:
— И искате да го направите през моята кесия, както разбирам. Още колко такова сребро ще има?
Точно такива бяха тревогите ми. Тревожех се дали следващия път Старик нямаше да донесе още повече сребро, и какво щях да правя тогава: първия път шест, втория път шейсет: откъде щях да му намеря шестстотин жълтици? Преглътнах.
— Може би много повече.
— Хъм — каза херцогът и пак огледа огърлицата. После отмести ръка, извади един звънец и го разклати; на вратата се появи слугата.
— Отиди да кажеш на Ирина, че я викам — каза той, слугата се поклони и излезе.
Чакахме няколко минути, не много дълго, и на вратата се появи едно момиче. Тя беше може би година по-млада от мен и скромна. Носеше обикновена сива вълнена рокля с фин сив копринен воал, отмахнат от главата й. След нея влезе придружителката й, възрастна жена, която гледаше намръщено към мен и още по-намръщено към Исак.
Ирина направи реверанс, без да вдига наведените си очи. Херцогът стана, взе огърлицата и й я сложи. После отстъпи три крачки назад и я погледна. Не бих казала, че тя беше особено хубава, беше обикновена, като се изключи дългата й гъста коса; но това нямаше значение в момента, в който огърлицата беше на врата й. Трудно беше дори да отместиш поглед от нея, когато зимата се беше увила около гърлото й, а сребърният блясък се отразяваше във воала и тъмните й очи, докато тя се оглеждаше в огледалото на стената.
— Ах, Иринушка — промърмори възхитено придружителката.
Херцогът кимна. Без да сваля очи от нея, каза:
— Имаш късмет, бижутере. Получаваш сто жълтици за огърлицата си, а следващото нещо, което ще направиш, е корона, достойна за кралица. За зестрата на дъщеря ми. И ще получиш десет пъти по сто жълтици, когато я видя на главата й.
— Негова светлост иска да ви види, милейди — каза камериерката и дори ми направи реверанс, което по-висшите слуги обикновено не правеха; за тях милейди беше мащехата ми. Сама по себе си жената беше съобщение, с нейната спретната сива рокля: тя беше от висшите камериерки, които бършеха прах от мебелите, а не от нисшите селски момичета, които работеха в кухнята, миеха пода и палеха огъня; тези момичета чистеха стаята ми. В нея нямаше нищо скъпо, което биха могли да повредят.
— Бързо, бързо — развика се Магрета, като остави ръкоделието си, огледа ме, оправи плитката, която се виеше като венец около главата ми и която тя ми беше сплела предишния ден; усещах съжалението й, че не може да я сплете отново; но после тя само поклати глава, махна престилката ми и лъсна обувките ми с края на роклята си. Стоях неподвижно и я оставих да прави това, докато се мъчех да отгатна пред коя от намаляващите ми възможности бях изправена сега.
Разбира се, можеше да има само една причина баща ми да ме вика в кабинета си през деня, нещо, което никога не правеше, особено защото тази вечер и без това щеше да ме види на вечеря: значи някой все пак искаше да се ожени за мен и работите бяха доста напреднали. Може би вече имаше обещана зестра, или най-малкото вървяха сериозни преговори; сигурна бях, макар че не беше имало и най-малък намек за това, когато за последен път вечерях с него.
Бързането в случая беше напълно логично: той не можеше да избегне разноските по царската визита, но можеше да си спести доста разноски по моята сватба и други неща; служеше добре на целите и кесията му да направи царя и свитата му гости на моята сватба. Те щяха да вдигнат тостове за мен и съпруга ми и да ни направят подаръци, чиято стойност несъмнено беше включена в зестрата, която беше обект на преговорите.
Но не си представях, че за мен ще има нещо хубаво в тази сватба. Естествено, исках да бъда господарка на собствен дом, да бъда сигурна, че ще избегна тези мрачни алтернативи, които се очертаваха пред мен, но не и така прибързано и очевидно за удобството на баща ми. Мъж, който щеше да се ожени за мен при тези обстоятелства, не се женеше за мен; той щеше да направи сделка за оформена като момиче глинена кукла, която щеше да използва както му е удобно и нямаше да му се налага високо да ме цени, тъй като баща ми много ясно показваше, че той самият не ме цени. Най-добрият вариант за мен беше някой с нисък ранг, богат и амбициозен болярин, който дължи вярност на баща ми и желае да вземе евтино херцогската дъщеря и по този начин да издигне статуса си в херцогството. Но не се сещах за такъв кандидат. След седем тежки зими, болярите на баща ми мислеха повече за изтънелите си кесии, отколкото за статуса си в двора. Слабо вероятно беше някой от тях да иска скъпа жена.