На масата отрязах за себе си голямо парче сметанов сладкиш и мълчаливо го изядох — държах се грубо, лакомо и гневно, като се опитвах да се убедя, че с радост ще се махна от тях и ще бъда кралицата на Старик. Исках да се смразя достатъчно, за да го пожелая. Само че твърде много приличах на баща си. Исках да прегърна Басия и да се радвам с нея; исках да избягам вкъщи при мама и татко и да ги моля да ме спасят. Вкусът на сладкиша беше познат, приятен и успокояваше гърлото ми, а когато го изядох, се измъкнах, отидох в спалнята на баба ми и си наплисках очите с вода от легенчето. Държах кърпата на лицето си и за известно време дишах през ленения плат.
Отдолу се разнесоха радостни възгласи и слязох, за да видя, че Исак беше дошъл с майка си и баща си да изпият по чаша вино с нас. Родителите на Басия точно бяха обявили годежа. Пих за тяхно здраве и се опитвах да се радвам истински, дори и когато Исак застана пред дядо ми и му разказваше плановете си, хванал Басия за ръка: имало една малка къща, която току-що обявили за продан, малко по-надолу по улицата, където е къщата на родителите му; щеше да я купи направо със златото, което му бях донесла, и след една седмица — една седмица! — щяха да се оженят — толкова бързо се бяха уредили нещата — сякаш с магическа пръчка.
Дядо ми кимна и каза, че щом къщата е малка, правилно решение за младо семейство, може би биха искали да се оженят в неговата къща, с което показа одобрението си. Харесваше му, че не харчат прекалено много пари за нещо по-грандиозно. Баба ми вече беше събрала двете майки и тихо обсъждаха изпращането на куриери, кого да поканят, а Исак и Басия дойдоха при мен, и двамата усмихнати. Басия протегна ръка към мен и каза:
— Обещай ми, че ще дойдеш и ще танцуваш на сватбата ми, Мирием! Това е единственият подарък, който искаме от теб.
Успях да се усмихна и обещах. Но свещите догаряха, а това не беше единственият годеж, който щеше да се уреди тази вечер. Сред радостните гласове започнах да различавам ясни звънчета на шейна, които имаха странен тон. Те все повече и повече се усилваха, докато накрая бяха пред вратата, копита тропаха по земята и се разхождаха напред-назад, а после нечий юмрук почука на вратата. Никой друг не обърна внимание. Всички продължаваха да говорят, да се смеят и да пеят, макар че за мен гласовете им заглъхваха от този мощен ечащ звук.
Оставих ги всички в приемната и бавно тръгнах по коридора. Ковчежето със златото все още седеше в антрето, почти скрито под палтата и пелерините, натрупани на закачалката. Кой знае защо всички бяхме забравили за него. Отворих вратата и навън на белия път стоеше шейна, тясна и лъскава, направена от светло дърво. Четири от тези еленоподобни същества бяха впрегнати в нея с бели кожени поводи, с кочияш отпред и четирима прави лакеи отзад — всички безкръвно бели и високи като — моя Старик — сигурно вече така трябваше да мисля за него, макар и изобщо да не бяха толкова величествени. Белите им коси бяха сплетени в плитка, дрехите им бяха в различни нюанси на сивото и само тук-там блестеше по някое мънисто.
Техният господар стоеше на прага и този път пристигането му беше церемониално: на челото си носеше корона, лента от злато и сребро, с върхове, които се развяваха като острите листа на вечнозелен чемшир, със скъпоценни камъни в средата на всеки лист. Дрехите и наметалото му бяха от бяла лицева кожа, обшити с бяла кожа и с кристални ресни. Той ме гледаше отгоре с гневен и недоволен поглед, присвил уста, сякаш не харесва онова, което вижда. И какво имаше там за него, което да хареса? Носех официалната си рокля за Шабат, ръкавите й на китките и полите й бяха избродирани с червено, по вълнения ми елек и престилка имаше оранжеви фигури, но нищо от това не беше екстравагантно. Това бяха дрехи на дъщеря на търговец, нищо повече, дори и златните копчета на елечето и якичката от черна кожа не показваха нищо друго, освен дребно благополучие. Дребна, тъмнокоса, сива като врабче и изцяло неподходяща за негова жена. Преди той да успее да каже нещо, извиках:
— Не може да искаш да се ожениш за мен. Какво ще си помислят хората?
Той още по-недоволно присви устни и очите му заблестяха като ножове.
— Каквото съм обещал, това и ще направя — изсъска той. — Ако ще и да доведе до края на света. Превърна ли среброто ми в злато?