Този път думите му дори не прозвучаха злобно, сякаш беше загубил надежда, че ще се проваля. Наведох се, хванах капака на ковчежето и го отворих там, където си беше между палтата и вълнените наметала. Нямаше да мога сама да го довлека до краката му.
— Заповядай — казах аз. — Вземи си го и ме остави на мира. Голяма глупост е да се ожениш за мен, когато и ти не го искаш и аз не го искам. Защо не ми обеща някаква дреболия?
— Само простосмъртно същество може да говори така. Да предложа фалшиви монети, да върна малко за много — каза той и от него се сипеше презрение, а аз го изгледах яростно, като се радвах, че изпитвам гняв, а не страх.
— Според моите счетоводни книги не ми дължиш нищо — отвърнах аз. — Не мога да нарека награда това, че ще ме откъснеш от дома и семейството ми.
— Награда? — извика Старик. — Коя си ти за мен, че ще те награждавам? Ти беше тази, която пожела да получиш справедливо възнаграждение за доказаната си дарба за висша магия. Мислеше ли, че ще падна толкова ниско и ще се държа като долен тип, който не е в състояние да заплати достойно възнаграждение? Аз съм господарят на стъклената планина, не някое безименно същество. Аз не оставям неплатени дългове. Ти си трижди доказана, трижди истинска — независимо по каква прищявка на съдбата — добави той и в гласа му прозвуча необяснима горчивина, — а аз няма да се проявя като лъжец, каквото и да ми струва това.
Той ми подаде ръка, а аз в отчаянието си извиках:
— Дори не знам името ти!
Той ме погледна с такова дълбоко възмущение, като че ли съм поискала сам да си отреже главата.
— Моето име! Искаш да знаеш името ми? Ти ще имаш ръката ми, короната ми и с това ще се задоволиш. Как смееш да искаш още от мен?
Той ме грабна за китката, замрази я там, където облечените му с ръкавица пръсти я докоснаха, и ме издърпа от прага. Студът се изпари от мен, точно както лъчите на изгряващото слънце преминават по реката, макар че стоях в тази бяла гора със сняг под меките ми домашни пантофи и нямах дори и шал на раменете си.
Помъчих се да си освободя ръката. Хватката му беше чудовищно силна, но когато се дръпнах с всички сили, той ме пусна. Паднах на снега, успях да се вдигна на крака и се огледах, решена да бягам.
Но нямаше къде да избягам. Имаше само този път, който минаваше през белите дървета и се простираше зад гърба ми и продължаваше пред мен. Нямаше и следа от вратата на дядо ми или стените на града. Само бялото ковчеже беше останало и стоеше отворено до мен. На студената светлина в гората златото блестеше така, сякаш всяка от монетите беше уловила по малко слънце и ако я вземеш в ръка, ще изтече като разтопено масло.
Двама лакеи минаха покрай мен и внимателно, почти благоговейно, затвориха капака. В лицата им видях същия копнеж, с който хората на пазара гледаха вълшебното сребро. Те също така внимателно вдигнаха ковчежето, но го вдигнаха с лекота, докато двамата яки слуги на дядо ми го носеха със сумтене и усилие. Обърнах се и гледах как отнасят ковчежето до шейната, а после погледът ми се върна към моя лорд Старик. Той ми махна властно с ръка.
Какво можех да направя? Тръгнах в дълбокия сняг и се качих в шейната до него. Единственото ми удобство беше, че той седеше неподвижно и колкото може по-далеч от мен, без да се отдръпне нито сантиметър от центъра на шейната.
— Карай — извика високо той на кочияша, звънчетата на елените запяха и шейната се понесе по белия път. Имаше завивка от бели кожи на пода, вдигнах я, покрих коленете си и усетих приятния допир на меката кожа в стиснатите си ръце. Не усещах никакъв студ.
Двете с Магрета седяхме в кабинета на баща ми и чакахме да ни повикат. От долния етаж долиташе музика, но той искаше забавленията тази вечер да продължат известно време и аз чак тогава да се появя, не шумно, а приглушено, и да седна до мащехата си. Магрета продължаваше да шие и радостно описваше всички ленени неща, които трябва да влязат в булчинския ми сандък, но щом мръднех ръката си и очите й попадаха на сребърния пръстен, гласът й затихваше и тя млъкваше за няколко мига. Когато Галина дойде да ми каже да отида и да чакам в кабинета, дори и тя замълча и ме погледа малко озадачено.
Не се опитвах да шия. Държах на скута си книга от рафтовете на баща ми, рядко удоволствие, на което сега не можех да се наслаждавам. Гледах картината с разказвачката и султана, странната фигура, която нейните ръце извайваха от тънката струйка дим на светилника, и не можех дори да стигна до края на изречението. От прозореца виждах, че снегът продължава да вали. В късния следобед изведнъж беше завалял силен сняг, сякаш за да ми се присмее и да направи абсурдна дори и мисълта за бягство.