Кръшен смях се разнесе отдолу и почти заглуши шума от отварянето на вратата, но аз го чух, бързо затворих книгата в скута си и скрих ръката с пръстена под нея. Още беше рано баща ми да прати някой да ме извика и кой знае защо не се учудих да видя, че на прага стои Мирнатиус, сам, изплъзнал се от веселието долу. Магрета замлъкна и замръзна като хипнотизирана, а ръцете й се отпуснаха на ръкоделието. Воалът още не беше спуснат над лицето ми, бяхме сами, затова тя трябваше да го изгони. Но, разбира се, той беше царят, а дори и да не беше царят, тя знаеше какво друго беше той.
— Охо, охо — каза той и влезе в стаята. — Моята малка защитничка на катеричките, пораснала и вече не толкова малка. Не мисля обаче, че можем да те наречем красива, уви — добави усмихнато царят.
— Не, сир — отговорих аз. Не можех да откъсна очи от него. Беше красив, дори още по-красив отблизо. Нежни, чувствителни устни, оградени от късо подстригана брада и тези неземни очи, бляскави като скъпоценни камъни. Но не затова не можех да откъсна очи от лицето му. Просто ме беше страх от него, като мишката, която гледа приближаващата се котка.
— Не? — каза мило той и направи още една крачка напред.
Станах от стола, за да не му дам възможност да ме гледа отгоре — Магрета, трепереща, застана до мен и когато той протегна ръка, тя извика:
— Ще желаете ли, Ваше величество, чаша бренди? — като имаше предвид бутилката на бюфета и кристалната чаша до нея, като отчаяна защита.
— Да — веднага отговори той. — Не това. Брендито, което сервират долу. Отиди да ми го донесеш.
Магрета не помръдна от мястото си, хвърляше погледи настрани.
— На нея не й е разрешено да ме оставя сама — казах аз.
— Не й е разрешено? Глупости. Аз й разрешавам. Лично ще пазя честта ти. Отивай! — изкомандва той, заповедта му изсъска като нагорещено желязо и Магрета излетя от стаята.
Той насочи поглед към мен, а аз обвих с ръка пръстена си и с благодарност поех неговия хлад. Направи още една крачка, хвана лицето ми в ръце и го обърна към себе си.
— И така, какво каза на баща си, моя смела сива катеричке, за да го накараш да мисли, че ще те взема за жена?
Значи той мислеше, че баща ми ще го изнудва.
— Сир? — казах аз, като все още се опитвах да се придържам към официалния протокол, но пръстите му около лицето ми се затягаха.
— Баща ти лее злато за забавление, сякаш е вода, а досега винаги е бил стиснат и никога не е разтварял кесията си така. — Той погали с палец брадичката ми; стори ми се, че помирисах магьосничеството в него, остра, лютива смес от канела, черен пипер и борова смола, а дълбоко вътре гореше дърво. Миризмата беше прекрасна и съблазнителна, като всичко друго в него и почувствах, че мога да се задуша от нея.
— Кажи ми — продължи нежно той, а думите му загряваха лицето ми, както когато през зимата духаш в студеното стъкло, за да го стоплиш, и то се изпотява.
Но пръстенът ми остана студен и червенината изчезна от лицето ми. Не бях длъжна да му отговарям. Това само по себе си щеше да бъде отговор.
— Нищо. Не бих направила нищо — отговорих му аз честно, като се опитвах да го отблъсна от себе си.
— Защо не? Не искаш ли да си царица със златна корона? — попита подигравателно той.
— Не — отговорих аз и отстъпих назад.
От учудване той разхлаби пръсти и ме пусна. Взираше се в мен, а после по лицето му се изписа ужасна жажда, за миг изкриви красотата му, както се изкривява издигащият се над огъня въздух. Когато той пак пристъпи към мен, ми се стори, че в очите му гори червен пламък. Тогава вратата се отвори и в стаята влезе баща ми, разтревожен и ядосан: плановете му се проваляха и той нищо не можеше да направи, за да попречи.
— Сир — каза той, а устните му се изкривиха, като видя, че ръката ми е скрита под книгата. — Тъкмо идвах да взема Ирина и да я заведа долу. Много любезно от ваша страна, че сте я потърсили.
Той дойде до мен и протегна ръка за книгата. Неохотно му я подадох и среброто на пръстена просветна със студения си блясък между нас. Погледнах към Мирнатиус и мрачно очаквах по лицето му да се появи гримаса на учудване, но очите му вече бяха озарени от жажда и удоволствие, така че изражението му изобщо не се промени. Той наблюдаваше мен, само мен, и изобщо не погледна пръстена.
След като дълго се взира в мен, той примигна, изцъкленият блясък изчезна от очите му и той се обърна към баща ми.
— Прости ми, Ердивилас — каза след малко той. — Думите ти събудиха в мен непреодолимо желание да видя пак Ирина без шума на залата под нас. Изобщо не си ме излъгал. Наистина има нещо много необикновено в нея.