Баща ми замря от учудване, сякаш изведнъж заекът се беше обърнал и се беше нахвърлил на хрътката. Но решителността му преодоля този неочакван обрат.
— Думите ви правят чест на моя дом.
— Да — каза Мирнатиус. — Може би тя може да слезе долу без нас. Мисля, че трябва да обсъдим женитбата й веднага. Тя е предопределена за един много специален жених и трябва да ви предупредя, че той не е много склонен да проявява търпение.
Глава 10
Всеки ден през онази седмица бащата на Мирием ме питаше малко озадачено:
— Ванда, виждала ли си Мирием?
И всеки ден аз му отговарях, че Мирием е във Висня.
— Разбира се, колко съм глупав, все забравям.
Всеки ден на обед майката на Мирием слагаше на масата четвърта чиния и сипваше ядене в нея, а после и двамата изглеждаха учудени, че Мирием я няма. Не протестирах, защото ми даваха на мен пълната чиния.
Събирах парите и внимателно вписвах полученото в книгата. Двамата със Сергей се грижехме за пилетата и козите. Редовно метяхме двора и чистехме снега. В сряда отидох на пазара да купя някои неща и един човек, който идваше от север да продава риба, ме попита дали на Мирием са й останали някакви престилки — видял, че някои жени ги носят, и искаше да купи на трите си дъщери. В гърлото ми заседна огромна топка, но все пак събрах смелост. Отговорих му, че има три престилки.
— Мога да отида и да ги донеса. Струват по две копейки — добавих аз.
— Две копейки! Не мога да платя повече от една.
— Не мога да променя цената — отговорих аз. — Господарката ми я няма. Тя не ги продава за по-малко на никого.
Той се намръщи, но каза:
— Добре, ще взема две.
Когато кимнах и казах, че отивам да ги взема, той извика зад гърба ми да донеса и трите. Върнах се с престилките. Човекът ги огледа от всички страни, като търсеше разхлабен шев или избеляла боя. После извади кесията си и преброи парите в ръката ми: една, две, три, четири, пет, шест. Шест копейки заблестяха на дланта ми. Не бяха мои, но ги стиснах в ръка, преглътнах и казах:
— Благодаря, панов.
Грабнах кошницата си и излязох от пазара, а когато вече никой не ме виждаше, хукнах и тичах по целия път до къщата. Влязох вътре, останала без дъх. Майката на Мирием слагаше обеда на масата. Погледна ме учудено.
— Продадох престилките — казах аз. Мислех, че ще се разплача. Преглътнах и й подадох парите.
Тя взе монетите, но дори не ги погледна. Сложи ръка на лицето ми — малка, слаба, но топла ръка. Усмихна ми се и каза:
— Ванда, как сме се справяли без теб?
Обърна се да сложи парите в стъклената купа на рафта. Закрих лицето си с ръце, после изтрих сълзите си в престилката и чак тогава седнах на масата.
Тя пак беше сготвила много ядене.
— Ванда, можеш ли да хапнеш още малко? Грехота е да хвърляме храна — каза баща й и ми подаде четвъртата чиния. Майката на Мирием гледаше през прозореца със странно, малко объркано изражение.
— Колко време я няма Мирием?
— Една седмица — отговорих аз.
— Една седмица — повтори тя, сякаш се мъчеше да запомни това.
— Тя всеки момент ще се върне, Ракел — каза баща й ентусиазирано, сякаш искаше да убеди не само нея, но и себе си.
— Толкова е далече — отговори майка й. Това странно, тревожно изражение не слизаше от лицето й. — Толкова далече за нея е това. — После се съвзе и ми каза: — Добре, Ванда, радвам се, че ти харесва яденето.
Не знам защо, но в главата ми съвсем ясно се появи една мисъл: Мирием няма да се върне.
— Много е вкусно — отговорих аз със свито гърло. — Благодаря.
Тя ми плати гроша за деня и аз бавно си тръгнах към къщи. Мислех си, че за тях Мирием винаги всеки момент щеше да се върне. Те ще чакат, и ще чакат. Всеки ден ще слагат чиния за нея на масата. Всеки ден ще са озадачени, че още я няма. Може би ще ми дават нейния дял и от други неща. Аз ще върша работата на Мирием. Майка й ще ми се усмихва, както ми се усмихна днес. Баща й ще ме научи да работя по-добре с числата. Опитвах се да не желая тези неща. Така щеше да започне да прилича, че не искам тя да се върне.
Зарових гроша под дървото, после отидох до къщи и спрях пред вратата. По целия път на връщане имаше следи от стъпки. В това нямаше нищо странно. И други хора живееха наблизо. Но сега видях, че стъпките са излезли от шосето и стигат до вратата на нашата къща: двама мъже с кожени ботуши и това вече беше странно. Не беше време за бирника. Бавно пристъпих напред. Стигнах до вратата, чух смях и мъжки гласове, които вдигаха наздравица. Пиеха. Не исках да влизам, но не можех да не вляза. Бях измръзнала от дългия път, трябваше да си стопля ръцете и краката.