— Степон — казах аз. — Ти ще отидеш при панова Манделщам. — Той ме погледна уплашено. — Ти си малък. Никой няма те обвини, че ти си го направил. Тя ще те покани да останеш там.
— Защо ще прави това? — попита Сергей. — Той не може да й е полезен с нищо.
— Може да се грижи за козите — казах аз. Но го казах само за да подобря настроението на Сергей и Степон. Знаех, че майката на Мирием ще го покани да остане, дори и да не може да бъде полезен с нищо. Но той всъщност щеше да им е полезен. Много добре се грижеше за козите. Така че дори и никой повече да не ходи да събира парите, те нямаше да гладуват. И ще им прави компания през всички онези дни, докато Мирием се върне. След малко Степон потърка очи и кимна. Той разбра. Ние със Сергей можехме да вървим бързо дълго време, а той не можеше. Но това означаваше, че трябва да се сбогуваме, може би завинаги. Ние със Сергей не можехме да се върнем. А Степон нямаше да знае къде сме.
— Мамо, съжалявам — казах аз на дървото. Все пак парите бяха донесли неприятности. Трябваше да я послушаме. Вятърът прошумоля през белите листа като дълга, дълбока въздишка. После дървото бавно наведе към нас три долни клони, по един клон ни докосна по раменете. Почувствах го като че ли някой беше сложил ръка на главата ми. От клона на Степон висеше един-единствен бял плод, зряло орехче. Той го погледна, после погледна към нас.
— Вземи го — казах аз. Така беше справедливо. Мама ме беше спасила веднъж, както и Сергей, а и ние със Сергей бяхме предизвикали неприятностите. Степон не беше виновен за нищо.
Степон откъсна орехчето и го сложи в джоба си. После Сергей попита:
— Къде ще отидем?
— Първо ще отидем във Висня — отговорих след малко аз. — Ще потърсим дядото на Мирием. Той може да ни даде работа.
Знаех, че дядо й се казва Мошел, но мислех, че едва ли ще стигнем до Висня и ще намерим дядо й. Трябваше обаче да вървим към някаква цел. Мирием беше споменала, че когато реката се разтопи, ще изпраща вълна на юг. Ако успеехме да отидем на юг по реката, щяхме да избегнем преследвачите си. Никой нямаше да ни търси толкова далеч.
Сергей кимна, когато му разказах това.
Отидохме до нашата кошара и вързахме на едно въже четирите слабички кози, които ни бяха останали. Степон го взе и бавно тръгна по пътя с тях, като на всеки две-три крачки се обръщаше да ни погледне, докато накрая изчезна от погледа ни. После си разделихме сребърните грошове, половината на него, половината на мен, и ги прибрахме в здравите си джобове. Не искахме да влизаме пак в къщата, защото баща ни все още лежеше там, но накрая влязохме и взехме палтото на баща ни от закачалката и празната тенджера от огнището, за да има в какво да си готвим. После отидохме в гората.
С Мирнатиус се оженихме на сутринта на третия ден от визитата му. Аз носех пръстена, огърлицата и короната си. Баща ми предложи тези накити като зестра и обяви, че са били на майка ми. Мирнатиус небрежно каза:
— Да, това е достатъчно.
Зестрата не го интересуваше. Мисля, че щеше да ме вземе без нищо, но баща ми беше малко смутен от лесната си победа — това го безпокоеше. Той искаше да вярва, че е спечелил благодарение на собствените си машинации. Когато влязох в църквата, целият двор беше вперил в мен жадни погледи, сякаш носех всички звезди на света около врата и челото си, но ако питаха младоженеца, вълшебното сребро би могло да бъде и пиринч. Въпреки настоятелното му бързане, той изрече обета с отегчение, а веднага след това пусна ръката ми, сякаш беше нажежен въглен. Само мога да се досещам, че изпитваше удоволствие поради отдалата му се възможност да се ожени напук на всички за момиче, което не го иска, докато всички девойки от царството въздишаха по него и бяха готови да си отрежат големия пръст на крака, за да станат негова жена.
След церемонията веднага отпътувахме. Моят изрисуван наполовина булчински сандък беше натоварен с трясък на шейна, изписана със сребърно и бяло — боята беше съвсем прясна. Тя беше подарък от един от болярите на баща ми, който просто беше пребоядисал една от своите шейни. Никой не идваше с мен. Мирнатиус каза на баща ми, че в неговото домакинство няма място за още една стара жена, затова Магрета остана вкъщи, нещастна и разплакана, скрита зад другите жени в домакинството.
Мирнатиус целуна баща ми по бузата, както се прави с близък роднина, и скочи в шейната до мен. Тя не беше достатъчно голяма за двама, особено ако единият от тях е цар на Литвас. Но за сметка на това беше прекалено добре отоплена. Вътре имаше тежки кожени завивки и грейки, пълни с горещи камъчета в краката ни и под седалките. Той се протегна и се излегна назад, след това ми подаде една кесия.