— Убий го! — каза огънят. — Тя е моя, те ми я дадоха! Убий ги всички, щом са й помогнали да избяга!
Мирнатиус направи нетърпелив жест.
— Не ставай глупав! Той с голямо удоволствие ми я даде и никога не би я скрил от мен. Тя сама е решила да избяга. И вече сигурно е в съседното царство. Или в манастир: това би било чудесно, не мислиш ли?
Огънят издаде звука, който се получава, когато плиснат вода върху нажежени плочи.
— Старата жена! — изсъска той и в гърлото ми заседна ужас. — Старата жена! Ти не искаше тя да идва. Доведи я! Тя ще ми каже!
Мирнатиус направи гримаса на отвращение, но каза само:
— Да, да. Ще отнеме един ден да я повикат. Междувременно, допускам, че ще оставиш на мен да убедя всички и да ги накарам да повярват, че милата ми нова жена е избягала посред нощ? А какво ще кажеш за тези невероятни развалини? Ще трябва да ми отпуснеш силите, които ми се полагат за един месец, за да поправя всичко, и не ме интересува колко ще изсъхнеш ти.
Пламъците изреваха и се издигнаха много високо, изпълниха камината и се качиха в комина, по лицето на царя се отрази оранжева светлина, но той скръсти ръце и ги гледаше възмутено, а след малко един гневен пламък изскочи от огъня и се хвърли към него. Той затвори очи, отметна глава назад и отвори уста. С внезапно изплющяване като камшик пламъкът се вмъкна в гърлото му, цялото му тяло грейна отвътре и изведнъж видях как вътре в него светеха странни форми, а под кожата му пробягваха линии.
Мирнатиус стоеше осветен от пламъка, напрегнат и треперещ, докато той накрая се откъсна от огъня и последните искри се скриха в гърлото му. Отвори очи, олюля се безпомощно, като в пиянски екстаз, а после се изправи, поруменял и красив.
— Ах — въздъхна той.
Огънят утихваше и пламъците спадаха.
— Гладен съм, жаден съм — все още пращеше огънят, но вече тихо, като догарящи въглени. — Гладен съм, жаден съм… — После се разпадна и заглъхна, пламъците догаряха и в камината останаха само горещи въглени.
Мирнатиус се обърна, все още леко усмихнат, с малко подути клепачи. Вдигна ръка, размаха я широко в мързелив жест и всички отчупени парчета се върнаха на мястото си в мебелите, откъснатите конци се вплетоха в тъканите и ги възстановиха. Предметите елегантно танцуваха, следвайки ръката му. Той наблюдаваше това с усмивка, същата усмивка, с която разклащаше стрелата в малките мъртви катерички.
Когато накрая небрежно отпусна ръката си, толкова плавно, сякаш беше изпълнявал някакво представление на сцената, стаята изглеждаше непокътната, сякаш никога не е била докосвана, освен от ръката на художник: гравюрите на леглото бяха станали по-изящни, а поправените кувертюри имаха шарки, избродирани със сребърни, зелени и златни конци, в тон с шарките по завесите. Той огледа доволно всичко, после кимна и пак излезе от стаята, като си пееше нещо под носа и леко потриваше пръстите на ръцете си, сякаш все още усещаше силата, протичаща по тях.
Той излезе и стаята остана празна и тиха. Бушуващият огън беше изгаснал; не беше останало нищо друго, освен обикновените въглени с тяхната покоряваща топла светлина, която не изчезваше дори и когато наоколо вилнееше ужас. Не исках да се връщам вътре — как можех да бъда сигурна, че демонът все още не се спотайва някъде там във въглените? Но краката в ботушите ми бяха изтръпнали, а от пръстите ми само палецът със сребърния пръстен не беше безчувствен. Треперех, но скоро щях да замръзна и нямаше къде да се скрия. Трябваше да се върна и да се стопля, поне за малко.
Трябваше, но ръката ми трепереше, докато с усилие на волята коленичих и се пресегнах към гладкото стъкло на замръзналата река. Ръката ми премина през повърхността, сякаш я потапям във ваната и видях как излиза от другата страна в стаята. Спрях в това положение, като само пръстите ми бяха вътре и чаках, вперила очи в огъня. Но не можех да чакам дълго. Ръката ми беше топла, толкова топла, че останалата част от мен стана около хиляда пъти по-студена, и когато никакъв пламък не изскочи и не се втурна към мен, поех дълбоко въздух и се потопих във водата.
Излязох с препъване от огледалото и стъпих на пода в прекрасно топлата стая. Веднага пак скочих с ръка на огледалото, готова да се върна обратно, но огънят не изпращя и не изсъска. Каквото и да е било онова нещо, то си беше отишло. Предпазливо се приближих към огъня и след още няколко мига на очакване, с несръчните си премръзнали ръце съблякох ледените кожи и топлината ме обгърна. Но не свалих бижутата си, среброто остана на мен дори и докато все още силно треперех, не само от студ, но и от страх. Знаех, че той няма добри намерения към мен, но не си бях представяла точно това. Не се бях страхувала, че баба Яга иска да ме изпече на огъня, да ме изяде и от мен да не остане нито кост. А нямаше къде да се скрия, освен на онова студено място.