Излязохме от гората и заслонът от бели дървета свърши. Пътят на Старик съвпадна с река, която течеше в обратна посока. Тя извираше някъде от планината и беше покрита с тънък, пропукващ се слой лед, а по тъмните води се носеха големи ледени блокове и бавно слизаха надолу по течението. Като приближихме още малко, видях, че тесен водопад захранваше реката, водата се спускаше от планината като дълъг тънък воал и образуваше обвит в мъгла вир, след което реката продължаваше пътя си. Не разбирах откъде идваше водопадът: по тези странни кристални хълмове нямаше натрупан сняг, който да се топи и да го захранва, нито земя, от която да изтича. Но минахме достатъчно близо до него, за да почувствам по бузите си нежни капчици, след което пътят започна да се изкачва нагоре и сребърните порти се отвориха, за да ни пропуснат.
Шейната се плъзна навътре в планината, без да забави ход, преминавайки като примигване от една светлина на друга — някакво странно сияние, което сякаш се излъчваше от стените, с усукани сребърни нишки в тях и тук-там просветващи бляскави кристали в ярки цветове. Входове на тунели тъмнееха около нас, но нашият път се виеше нагоре и събираше светлина, докато накрая се изкачи до огромна снежнобяла поляна. Отначало си помислих, че сме прекосили цялата планина и сме излезли от другата страна, но това не беше така: намирахме се във вътрешността на голямо, кухо пространство близо до върха със светещи кристални плочи високо над главите ни. По безкрайното бледосиво небе изникваха ослепителни линии и тънки многоцветни дъги, а в центъра на поляната под този диамантен покрив имаше горичка от бели дървета.
Въпреки че умирах от страх и гняв поради собствената си безпомощност, непоносимата красота на мястото ме порази. Гледах нагоре към планинския свод, блясъкът ме заслепяваше и почти успях да се убедя, че сънувам. Не намирах място за себе си в тази картина. По-лесно ми беше да си представя как лежа на тясното легло в къщата на дядо ми, може би болна от треска. Но картината не ме пускаше да изляза. Шейната забави ход и спря, кочияшът спря елените пред кръг от бели дървета и тълпата от елфи под белите клони се обърна към мен.
След миг моят Старик стана и слезе от шейната. Застана там с гръб към мен, неподвижен и скован, докато аз бавно и предпазливо слязох зад него. Земята под краката ми леко изскърца — стъпих върху сребриста сива трева със свежи шарки от скреж по нея. Усетих я като нещо съвсем реално. Не получих никакво обяснение.
— Закарай го в склада — каза той на кочияша, като посочи с глава ковчежето със злато, което все още стоеше отзад в шейната. Кочияшът кимна, обърна елените, прекоси поляната, обиколи горичката от бели дървета и изчезна от погледа. Тогава лорд Старик се обърна и с широки крачки влезе в горичката, а аз с труд успявах да го догоня.
Белите дървета бяха засадени в разширяващи се кръгове и в тези кръгове хората на Старик се бяха наредили според ранга си, или поне според великолепието си. Онези в най-външните кръгове, най-многобройните, носеха сиви дрехи с малко сребро; тук-там в следващите кръгове се виждаха скъпоценни камъни в силни тонове. Със стесняването на кръговете скъпоценните камъни и дрехите ставаха по-светли, докато в най-тесните кръгове светеха скъпоценни камъни в бледорозово, жълто и кремаво, а дрехите бяха бели или много светлосиви.
Но едва когато стигнахме до най-вътрешните кръгове, можеше да се види злато, и то само тесни ивички по токата на някое наметало или сребърен пръстен. Изглежда, че златото тук беше толкова рядко, колкото беше среброто на Старик в моя свят. Сред всички тях само моят Старик носеше чисто бели дрехи и прозрачни скъпоценни камъни, а сребърната му корона имаше солидна златна лента в основата си. Без да спира, той ме преведе покрай всички тях до центъра на горичката. Огромна назъбена могила от лед или чист кристал се издигаше там, а едно малко заледено поточе обикаляше в подножието й и течеше между дърветата като сребърна лента.
До възвишението, почтително свел поглед, един слуга стоеше толкова неподвижно, че човек би могъл да го помисли за изваяна от лед статуя. Той държеше бяла възглавничка, на която имаше висока корона, направена изцяло от сребро и странно позната за очите ми: Исак може би нея я е използвал за модел. Когато стигнахме до короната, Старик спря, погледна изящния, красив предмет, обърна се към множеството с неподвижно лице и каза с леден глас: