— Вижте моята жена, вашата кралица.
Обърнах се към морето от замръзнали, безизразни лица, които ме гледаха с неодобрение: те също не ме виждаха в тази роля, а и нямаха желание за това. Имаше наистина и няколко усмивки в най-вътрешните кръгове: жестоки и познати. Това бяха същите усмивки, с които бях израснала през живота си, усмивките по лицата на хората, които ми разказваха приказката за мелничарската дъщеря, усмивките на лицата им, когато за пръв път почуках на вратите им. Само че този път те не се смееха на мен. Аз бях прекалено дребна. Смееха се на него, сякаш не можеха да повярват — благородници, които се радваха да видят своя крал принизен, женен за някакво тъмно простосмъртно момиче.
Той веднага взе короната от възглавничката: бързаше да свърши, за да прекрати унижението си. Аз, от своя страна, още по-малко от него исках да съм там и да ми се подиграват, но знаех какво щеше да каже дядо ми: тези лица вечно ще ти се присмиват, ако им го позволиш. Не виждах как бих могла да им попреча. Високите рицари с техните бели скули и ледени бради, носеха сребърни мечове и ножове на кръста си, бели лъкове на раменете си — същите лъкове, с които ходеха на лов за простосмъртни хора, за да се забавляват, а аз бях видяла как техният крал само докосна един човек и извади душата му. Всеки от тях без съмнение можеше да ме посече на място.
Но когато кралят хвана короната и се обърна към мен с лице, замръзнало от недоволство, аз се пресегнах смело и я задържах, преди да я постави на главата ми. Той ме изгледа възмутено, но поне най-после го бях принудила да покаже някакви чувства, а аз отвърнах решително на погледа му. Познатият гняв отново се надигна в мен, но тук от него не ми стана студено; стана ми толкова горещо, че от бузите ми започна да излиза пара, а дланите ми горяха. Там, където ръцете ми докоснаха короната, тя започна да се загрява, а около мен острите като нож усмивки започнаха да се стопяват, когато тънки нишки от злато се появиха между пръстите ми и се преляха в среброто, разшириха се, обходиха всички краища на дантелената тъкан, всяка отделна брънка.
Старик стоеше неподвижно, стиснал устни, и гледаше как среброто се променя, докато в ръцете на двамата цялата корона стана златна и засия като слънце, странна и жива под облачното небе. Когато това стана, цялата тълпа едновременно въздъхна и въздишката се понесе като шепот. Той подържа короната още малко и после двамата заедно я сложихме на главата ми.
Сега тя беше много по-тежка отпреди; чувствах тежестта й на врата и раменете си, усещах, че иска да ме пречупи. И си спомних със закъснение, че точно тази способност беше дошъл да търси той, това беше искал от мен през цялото време, а сега аз бях показала на всички, че наистина я притежавам. Сега определено нямаше никакъв шанс той да ме пусне. Но все пак държах главата си изправена и се обърнах с лице към всички тях. Сега нямаше усмивки по лицата им, а неодобрението беше преминало в предпазливост. Погледнах в техните студени лица и реших, че няма да съжалявам, каквото и да стане.
Не се заклехме във вярност един на друг, нямаше празненство, а да не говорим за поздравления. Няколко кристални лица ме дариха със странични погледи, но общо взето те просто се обърнаха и плавно се изнизваха на всички страни през поляната, като ни оставиха сами пред могилата. Дори и слугата се поклони и изчезна, а когато всички си отидоха, кралят на Старик постоя там още един момент, после и той рязко се обърна и тръгна покрай лъскавото като огледало замръзнало поточе.
Последвах го. Какво друго можех да направя? Когато доближихме блестящата стъклена стена на покритото със свод пространство, видях, че другите елфи влизаха в отвори, входове и тунели, сякаш домовете им се намираха в очертанията на кристалната стена, нещо като къщи около поляна. Леденото поточе постепенно се разширяваше, докато вървяхме покрай него. Близо до края на покритата поляна, където стигнахме до блестящата стена, замръзналата й повърхност започна да изтънява и виждах, че дълбоко зад нея тече вода, а където стигаше до стената, водата избиваше на повърхността, след което се вливаше във входа на дълбок тунел и изчезваше.
До входа на този тунел започваше дълга стълба, издълбана в планинския склон. Кралят на Старик ме поведе по стълбата, стръмно, трудно за краката изкачване, което ни отведе много над върховете на белите дървета. Когато случайно погледнах надолу — силно се стараех да не правя това, защото стълбата нямаше перила и се страхувах, че ще падна — можах по-ясно да видя кръговете и останалата част от бялата поляна, която се простираше около тях. Опирах ръка на планинската стена и пристъпвах внимателно. Когато накрая стигнах до върха, той отдавна вече се беше изкачил там, но стълбата ме отведе до една-единствена голяма стая. Чакаше ме, стиснал юмруци, с гръб към мен.