Стаята беше много дълга и се простираше от единия до другия край на планината; от едната страна имаше тънка стъклена стена, съвършено прозрачна, от която се откриваше гледка надолу. Отидох бавно до нея и погледнах далече-далече надолу по склона. Водопадът, който сега беше под мен, се изливаше от голяма цепнатина в планинския склон, а от двете страни излизаше дим като стъкло, трошащо се в огъня. Водата се спускаше надолу, единственото, което виждах над нея, беше мъглив облак. Полузамръзналата река изчезваше в тъмната гора сред боровете, поръсени с бял сняг. Пътят с белите дървета не се виждаше никъде. Бяхме пътували само няколко часа, но в далечината нямаше и помен от Висня, не се виждаше никое от селата на простосмъртните. Във всички посоки се простираше само безкрайна зимна гора.
Не ми беше приятно да виждам това огромно тъмно пространство, покрито с бяла снежна дантела; не ми беше приятно да гледам мястото, където трябваше да бъде Висня, но я нямаше, а го нямаше и простосмъртният път, водещ към моето село. Дали им липсвах там вкъщи? Или просто бях изчезнала от ума им, точно както Старик изчезваше от ума ми, когато не го виждах? Дали майка ми ще забрави защо още не съм се върнала, дали ще ме забрави, ще забрави, че някога е имала дъщеря, която е печелела прекалено много пари и се е хвалела с това, като по този начин е предизвикала отвличането си от един крал?
Стените на стаята бяха покрити с прозрачни копринени завеси, по които блещукаха сребърни нишки. Липсваше комфортът, който създава едно огнище, но имаше големи поставки с ледени кристали, които на равни интервали се издигаха високо над главата ми, улавяха светлината и я отразяваха в себе си. Долу не беше имало никаква празнична трапеза, но тук имаше малка маса от бял камък с две чаши, гравирани едната с елен, а другата с кошута, в които вече беше налята течност. Вдигнах чашата с кошутата, но преди да отпия, кралят на Старик я грабна от ръцете ми и я запрати в стената толкова силно, че при удара от метала се отчупи парче и отскочи встрани. Виното се разля и образува широка локва на пода, като на места се появи странна бяла пяна от нещо, което е било сложено в чашата. Гледах го изумено.
— Щеше да ме отровиш?
— Разбира се, че щях да те отровя! — извика свирепо той. — Достатъчно лошо беше, че трябваше да се оженя за теб, но да се подложа на… — Той погледна отвратено към другия край на стаята, където, сега осъзнах, тънката завеса скриваше някакво помещение, нещо като спалня.
— Първо на първо, нямаше никаква нужда да се жениш за мен! — казах аз, в момента по-скоро озадачена, отколкото изплашена, но той направи още един раздразнен жест на презрение, сякаш бях сложила пръст в отворена рана. Значи беше въпрос на чест да се ожени за мен, тъй като е обещал, но нищо не му пречеше да ме убие веднага след това? В крайна сметка, той не беше дал никакъв обет, не ми беше обещал, че ще се грижи за мен и ще ме обича.
И после ме беше довел тук да ме убие и ме беше пощадил само защото… Бавно отидох и вдигнах чашата от пода. Върнах се към чувството, което изпитах, когато короната се промени в ръцете ми, усетих топлото й сияние и как там, където я стиснах, по среброто се разля злато. Обърнах се към него с вече изцяло златна чаша в ръка. Но той я погледна мрачно, сякаш виждаше собствената си гибел, а не една златна чаша.
— Няма нужда повече да ми напомняш — каза грубо той. — Ще получиш каквото ти се полага от мен.
Той свали бялата кожена пелерина и я хвърли на стола. След това разкопча ръкавелите си и горните копчета на ризата си. Ясно беше, че иска да се съблече веднага и…
За малко да кажа, че не е нужно да го прави, но осъзнах с нарастваща тревога, че това няма да помогне: той вече се беше оженил за мен и ме беше коронясал, защото беше длъжен, независимо че се опитвах да откажа. И макар че с радост би ме отровил, той не би ме излъгал. Нашата женитба ми даваше право да получа удоволствията на брачното легло, така че щях да ги получа, и нямаше значение дали ги искам, или не. Сякаш бях помолила някаква зла фея да ми намери клиент, който винаги плаща дълговете си точно на време.
— Но защо толкова силно искаш злато? — попитах го аз отчаяно. — Ти имаш сребро, и скъпоценни камъни, и цяла планина от диаманти. Толкова ценно ли е то за теб?