Опитвах се да разбера Па, защото си мислех, че ако го разбера, по-малко ще ме бие, но нищо не се получи. Дълго време не разбирах Ванда, защото тя винаги ми казваше да се махам, но ми приготвяше ядене с другите и понякога ми даваше дрехи. Сергей беше добър с мен през повечето време, но понякога не беше, и аз не знаех защо е така. Преди си мислех, че е защото съм убил мама с раждането си и попитах Сергей, но той каза, че съм бил на три години, когато нашата майка е умряла и не аз, а друго бебе я е убило.
В същия ден отидох до дървото и видях гроба й и гроба на бебето и й казах, че ми е мъчно, че е умряла. Тя ми отговори, че и на нея й е мъчно, и ми каза да не правя бели и да слушам Ванда и Сергей и аз ги слушам, колкото мога.
Но сега Ванда и Сергей си бяха отишли, а Па беше умрял, и аз бях сам с козите и трябваше да извървим дългия път до града. Бях ходил в града само веднъж, когато Старик хвана Сергей, а и тогава за малко да не отида. Когато го намерих, първо си помислих, че никой няма да ми помогне, но после си помислих, че може би греша, също както бях грешил за други неща, затова трябва поне да опитам. Чудех се Па ли трябва да помоля за помощ, или Ванда. Па беше много по-близо, той работеше на полето, а Ванда беше много далече в града и щяха да минат часове и часове, докато дойде, а през това време Сергей щеше да лежи в гората. Но все пак не бях сигурен, затова изтичах и попитах мама и тя ми каза да извикам Ванда. Така и направих. И това беше единственият случай, в който бях ходил в града.
Сега не можех да се движа толкова бързо, защото водех козите. Знаех, че Ванда харесва панова Манделщам и че тя понякога ни даваше яйца, но тя беше още един човек, когото не познавах и нямаше да разбирам, а не знаех какво ще правя, ако ми кажеше да се махам. Не мислех, че можех да се върна и пак да моля мама в дървото да ми помогне; иначе тя нямаше да ми даде орехчето, защото орехчето беше да си го носиш със себе си. Затова ме беше страх да отида в града. Страхувах се, че панова Манделщам може да не ме вземе и тогава просто щях да остана сам в града с четири кози и нямаше да знам какво да правя.
Но Ванда беше права, защото когато накрая стигнах до къщата, панова Манделщам веднага излезе и попита:
— Степон, защо си дошъл? — Попита така, сякаш знаеше кой съм, макар че бях ходил в къщата й само веднъж и не бях говорил с нея, само с Ванда. Почудих се дали, може би, не е вещица. — Сергей болен ли е? Няма да може да дойде тази вечер? Но защо водиш козите? — Тя каза толкова много неща и зададе толкова много въпроси, че не знаех на кой да отговоря първо.
— Ще ме вземете ли при вас? — попитах отчаяно аз, вместо да отговоря, защото това трябваше да знам първо. Помислих си, че може да ми зададе всички други въпроси после. — И козите?
— Да — отговори тя. — Прибери ги в двора и ела вътре на чай.
Направих каквото ми каза панова Манделщам и когато влязох вътре, тя ми даде чаша чай, много по-хубав от чая, който пиехме вкъщи, и ми даде филия хляб с масло, а когато я изядох, ми даде още една, а когато и нея изядох, ми даде още една с мед. Стомахът ми се поду от ядене.
Докато се хранех, влезе панов Манделщам. Малко се притесних в началото, тогава вече мислех, че всичко е наред, защото панова Манделщам е майка. Аз не разбирах наистина какво са майките, защото моята беше в едно дърво, но знаех, че са много хубаво нещо и че хората са много ядосани и тъжни, ако ги изгубят, защото така беше с Ванда и със Сергей, а от друга страна, когато Па се връщаше вкъщи, аз винаги, също като козите, исках да избягам. Но когато панов Манделщам влезе в къщата, не беше както когато Па влизаше вкъщи: не се вдигна шум. Той само ме погледна, отиде до панова Манделщам и я попита много тихо, сякаш искаше аз да не чуя:
— Ванда ли дойде с него?
Тя поклати глава.
— Момчето доведе и козите си. Какво има, Йозеф? Нещо лошо ли се е случило?
Той кимна, доближи глава до нейната, така че да не чувам какво й шепне, но това не беше нужно, защото вече знаех какво е лошото, което се е случило. То беше, че Ванда и Сергей са заминали, защото Па е мъртъв в нашата къща. Панова Манделщам вдигна престилката си, притисна устата си към нея, докато той й разказваше, а после извика яростно:
— Не мога да повярвам! Нито за минута. Не и нашата Ванда! Този Кайус е истински крадец, винаги е бил такъв. Да причинява такива неща на горкото момиче… — Панов Манделщам я успокояваше, но тя се обърна към мен: — Степон, в града говорят ужасни неща за Ванда и брат ти Сергей. Говорят, че са убили баща ти.