— Убиха го — казах аз и те и двамата ме погледнаха ужасено, а после панов Манделщам седна до мен на масата и ми заговори тихо, както аз говоря на някоя коза, когато е уплашена.
— Степон, ще ни разкажеш ли какво се е случило?
Разтревожих се, когато си помислих, че трябва да му разкажа всичко, защото не ме биваше в приказването.
— Ще ми отнеме много време, докато го изкажа — отвърнах аз, но той само кимна. Старах се много, а те не ме прекъснаха нито веднъж, макар че говорих дълго.
Когато свърших, те не казаха нищо за известно време, а после панов Манделщам каза:
— Благодаря ти, че ни разказа всичко, Степон. Много се радвам, че Ванда те е пратила при нас. Можеш да останеш да живееш тук толкова дълго, колкото пожелаеш.
— Ами ако искам да остана завинаги? — попитах аз, за да съм сигурен.
— Значи можеш да останеш да живееш в нашия дом, докато ние имаме дом — отвърна той.
Панова Манделщам седеше до мен и плачеше. После изтри сълзите си, стана и ми даде още чай и хляб.
Това беше странен начин да прекарам първата си нощ като царица. Направих си легло пред огледалото от белите си кожи и спах на тях, за да мога да ги грабна и да мина през стъклото за секунди. Поспах малко, като често се будех и се ослушвах. Но никой не дойде тази нощ. Когато се събудих, небето просветляваше и утринните камбани биеха. Станах и махнах стола под дръжката на вратата, после потропах на вратата, докато прозяващите се стражи отвън я отвориха — бяха други, не онези, които ме бяха довели горе предишната вечер. Почудих се какво ли се е случило на онези мъже. Нищо хубаво, вероятно, ако Мирнатиус наистина мисли, че съм ги подкупила.
— Трябва да отида на утринната молитва — казах на новите стражи, като вложих възможно най-много увереност в думите трябва да отида. — Ще ми покажете ли пътя? Не познавам къщата.
Поради този демон, който с нетърпение очакваше да ме погълне, се чувствах доста набожна, а и нямаше кой да каже на стражите, че не притежавам голяма власт, затова те го приеха съвсем естествено. Заведоха ме долу в една малка църква, а аз коленичих, наведох глава и започнах да мърдам устни, сякаш повтарям молитвата. В църквата нямаше много хора, само свещеникът и няколко възрастни жени от къщата. Жените ме изгледаха одобрително, което можеше да се окаже полезно. Нетипичният за сезона студ проникваше през дървените стени, но това беше нищо в сравнение със студа в онова зимно царство, моето убежище от другата страна на огледалото. Хубаво беше, че е студено, така щях да мисля по-добре.
В нишата близо до мен имаше статуя на света София, окована във вериги, обърнала очи към небето. Един езически цар я беше оковал в тези вериги и й беше отрязал главата заради проповедите й, но тя беше спечелила войната, ако не битката — сега веригите се пазеха като свещена реликва в катедралата в Корон и се изваждаха при коронациите на царете или при други тържествени случаи. Бяха ги използвали, когато покойната царица, майката на Мирнатиус, била заловена при опита й да убие по-големия му брат с вещерство; и дори и тя да е имала свой близък демон, бяха я държали окована достатъчно дълго, за да я изгорят на кладата.
Затова Мирнатиус имаше основателна причина да не показва магическите си сили пред хора. Той не се нахвърли върху мен в трапезарията, нито дори в шейната, защото искаше да си спести неудобството да убеждава всички, че съм избягала. Помъчих се да се окуража от това, но то не беше достатъчно основание за оптимизъм. Опитвах се да очертая граници около силите му, но те бяха ужасяващо широки: той беше мой съпруг, беше цар, беше магьосник с пламтящ демон в себе си — демон, който ме желаеше. А единствените сили, които аз притежавах, бяха да избягам в един леден свят и да умра по не чак толкова страшен начин.
Но не можех да остана в църквата завинаги. Службата свърши. Станах и се върнах със старите жени в къщата, а когато влязохме в залата за закуска, Мирнатиус беше там и говореше с херцогинята.
— Някой виждал ли е милата ми съпруга тази сутрин? — попита той, сякаш нямаше представа какво може да се е случило с мен, а когато насочи очи към нея, там се съдържаше твърдо намерение да втълпи нещо в главата й.
Жените ме бяха наобиколили, слугите слагаха масата за закуска, а херцог Азуолас също влизаше в залата. Окуражена от присъствието им, казах:
— Бях на службата в църквата, господарю.