— Хората на Старик опожариха манастир на един ден езда от Висня тази година. — После чупеше лешниците, изваждаше ядките, и оставяше празните черупки разпилени по чинията си.
Всички тези владетели разбраха смисъла думите му: дори и да постигнат победа, което едва ли щеше да стане бързо, те ще станат лесна плячка на по-големи зверове отвъд границите ни или на вътрешни врагове. Само ерцхерцог Дмитир би могъл да завземе трона, без да предизвика междуособици: той беше владетелят на Източните покрайнини и на пет града и разполагаше с голяма армия от татарски конници. Но дори и той предпазливо се беше задоволил с това да бъде регент, докато Мирнатиус порасне достатъчно, за да го ожени за дъщеря си.
Естествено, веднага щом бъде произведен наследник, деликатният цар щеше трагично да се разболее и Дмитир щеше да продължи да бъде регент, само че на внука си. Вместо това обаче, три дни преди сватбата, Дмитир неочаквано умря от остра треска — добра доза от черна магия, а както сега виждам и смъртта на стария цар и сина му също беше настъпила в забележително удобен момент — и след погребението Мирнатиус беше обявил, че е твърде съкрушен от скръб по любимия си регент, за да се ожени в скоро време. Принцесата беше изчезнала в някакъв манастир и повече никой не беше чул нищо за нея, а петте града бяха дадени на петима различни братовчеди.
Оттогава Мирнатиус царува и никой още не се е осмелил да се опита да го свали от власт. Но някои големи владетели продължават да гостуват на масата на баща ми или да го канят на гости, което напоследък става все по-често. Минаха четири години от несъстоялата се женитба, но Мирнатиус все още не се е оженил за Василия или за някой друг и се носят слухове, че леглото му е студено. Веднъж късно вечерта чух един недискретен барон, който беше дошъл на гости от Корон и беше пиян, да се оплаква, че както вървят нещата, дори и копелета няма да има. Разбира се, лордовете не знаеха за демона на царя, чието мнение трябва да се взима под внимание. Те обаче знаеха, че ако Мирнатиус не произведе наследник, борбата за трона рано или късно ще настъпи. И достатъчно от тях желаеха това да стане по-рано.
Баща ми имаше повече от една причина да иска царят да е оженен: в противен случай той скоро трябваше да вземе решение на коя страна да заложи с всичките рискове, които това решение носеше. Той също така не беше единственият владетел, който виждаше война на хоризонта, и то с много малък шанс за победа. Херцог Азуолас беше в много подобно положение, не достатъчно силен, че сам да се кандидатира за трона, но достатъчно силен, за да не може да остане неутрален. Затова никой в къщата нямаше нищо против аз през цялото време да се моля, а жените с радост ми помагаха, когато ги питах какви храни най-много допринасят за зачеване. Към края на деня имах голяма кошница, пълна с храни, които всички ми бяха препоръчали да взема от кухнята.
— Трябва малко да напълнееш, душенка — каза майката на херцога и ме потупа по бузата; избраните от нея храни заемаха половината кошница.
Кошницата чакаше пред огледалото, когато сложих сребърните си накити за вечеря. Около мен се беше събрала тълпа от дами и когато сложих короната си, а после я махнах и се оплаках, че имам главоболие и може би вместо да слизам долу, ще е по-добре да остана в стаята си и да съм си отпочинала, когато мъжът ми дойде. Те кимнаха одобрително и си тръгнаха, а аз бързо навлякох трите вълнени рокли и кожите и пак сложих короната на главата си. После взех кошницата и минах през огледалото.
Точно навреме: Мирнатиус беше хукнал нагоре по стълбите веднага щом беше чул, че няма да слизам на вечеря. Сигурно беше решил да не ме изпуска от очи по време на вечерята и после собственоръчно да ме завлече горе. Но аз се измъкнах с кошницата си точно когато ключът се завъртя в ключалката и седях в безопасност на брега с вечерята си, която се състоеше от стриди, черен селски хляб и череши, когато той нахлу в стаята и установи, че пак ме няма.
Огледа празната стая и размаха безсилно ръце. Този път не изпадна в пристъп на ярост, макар че няколко минути обикаля стаята, като надничаше под завивките, под леглото, зад пердетата. После застана в средата на стаята и гледаше залязващото слънце със стиснати зъби и юмруци. Последните лъчи на оранжевия залез се отдръпнаха от лицето му и изведнъж чертите му се изкривиха от ярост и потиснат гняв и си помислих, че сигурно пак ще изпочупи всичко в спалнята.
Но той само изпъшка сподавено: