— Ще ми дадеш ли силите отново да възстановя изпочупеното?
Затвори очи и започна да трепери, после огънят рязко се разгоря и започна шумно и яростно да пращи, а Мирнатиус се смъкна на колене, наведе се и опря ръце в пода. Постоя в тази поза известно време, като се задъхваше и отпускаше глава, после се изправи и попита огъня:
— Затова ли я искаше? Защото е вещица?
— Не! Тя е като онези от зимата, студени и сладки; тя е като кладенец, дълбока, много дълбока. Ще пия много дълго време, преди да я свърша… Искам я! Намери я!
— Какво очакваш да направя? — попита Мирнатиус. — Как изчезва, щом не е вещица? Стражите, които я пазеха, пред вратата не бяха подкупени, нито снощи, нито сега. Няма друг изход от тук — нито друг вход.
Огънят пращеше и си говореше нещо.
— Не знам, не виждам — изсъска той. — Старата жена, ще ми я доведеш ли?
— Не — изморено отговори царят след малко. — Ирина ме помоли да изпратя да я доведат. Ами ако тъкмо тя я учи на тези хитри номера?
— Доведи я! — нареди огънят. — Доведи я! А ако Ирина все още я няма, ще изпия старата жена вместо нея… но, о-о, не я искам! Тя е стара, тя е немощна, ще свърши много бързо! Искам Ирина!
— И после ще ме оставиш да обяснявам как жена ми и старата й дойка мистериозно са умрели, първо едната и на следващия ден другата? Толкова ли не разбираш? Не мога да накарам всички да забравят за тяхното съществуване.
После се дръпна ужасено, защото огънят изрева и изскочи от огнището. Едно ужасно лице се оформи от огъня със зяпнала уста и очни ябълки и се плъзна към него.
— Искам я! — крещеше то в лицето му, превърна се в дебела тояга и започна да го удря от двете страни, после заприлича на някаква чудовищна котка, дебнеща мишка, и накрая потъна обратно в горящите пънове, а царят остана проснат на земята с димящи изгорени дрехи на местата, където го беше докоснал.
Огънят бавно догаряше, като съскаше и мърмореше нещо. Мирнатиус лежеше свит и неподвижен, закрил главата си с ръка. Когато накрая огънят се превърна в мълчалива жар, той се размърда бавно, потръпвайки от болка, като пребит човек. Но въпреки всичко продължаваше да бъде красив: разкъсаните му дрехи се отлепиха от кожата му и паднаха на земята, а когато се изправи, по него нямаше никакви белези. Демонът, изглежда, обичаше да поддържа добър вид навсякъде. Царят се олюля от слабост, но след като за момент погледна към вратата, допълзя до леглото — до моето легло — и почти моментално заспа.
На брега на реката аз здраво обвих раменете си с ръце. Този път не ми беше толкова студено, колкото предишната вечер, благодарение на пластовете дрехи и на кошницата с храна. Беше ме страх, че всичко веднага ще замръзне, но с всяка хапка ме спохождаше спомена за жените, които ми я бяха дали, за всички прошепнати съвети и благопожелания, и това ме сгряваше. Не успяваше обаче да докосне ледения страх в стомаха ми. Утре Мирнатиус щеше да изпрати да доведат Магрета, независимо от хитростите, които бях използвала на закуска, и все още не знаех как да я спася, нито нея, нито себе си.
След като кралят на Старик си тръгна, дълго се разхождах напред-назад в новата си спалня, обзета от гняв и страх. Нащърбената златна чаша стоеше на масата и презрително ми напомняше за предупреждението, което той ненужно ми беше отправил. Такъв щеше да бъде животът ми занапред: затворена сред тези хора с ледени сърца, ще пълня съкровищницата на краля им със злато. А ако някога откажех да го правя — втората чаша с отрова нямаше да закъснее.
Спах неспокойно зад тънките копринени завеси, които прошумоляваха и си шепнеха нещо зловещо при всяко движение на въздуха, а на сутринта осъзнах, че не съм попитала най-важното — как да изляза от стаята. По стените не се виждаха никакви врати. Сигурна бях, че дойдох от другата страна на стъклената стена и че той излезе от същата страна, но прокарах ръце по цялата повърхност и не намерих и следа от някакъв отвор. Нямаше начин да изляза, за да ям и да пия нещо, а и никой не идваше при мен.
Единствената ми малко смразяваща утеха беше, че неговата алчност за злато го беше накарала да се ожени за мен, затова сигурно нямаше да ме остави да умра от глад. Бях постигнала уговорка да ми отговаря на въпросите всяка вечер, но той все пак можеше да ме остави да страдам дълго време. И кога щеше да е вечер? Обикалях отчаяно из стаята, докато се изморих и седнах пред стъклената стена. Гледах безкрайната гора и чаках, но минаха часове, или поне така ми се стори, а светлината навън не се промени. Все още валеше слаб сняг и снежната покривка по боровете през нощта беше станала по-дебела.