Все повече огладнявах и ожаднявах, докато накрая изпих течността, която той беше оставил в чашата си. Почувствах се замаяна, измръзнала и освирепяла, когато накрая той се появи през една врата, която преди миг не съществуваше, и бях сигурна, че не беше на същото място като вчера. След него вървяха двама слуги и носеха доста голям сандък, който прозвънтя, когато го поставиха в краката ми. Но аз сложих крак на капака му, за да не могат да го отворят и скръстих ръце.
— Ако имаш късмет да хванеш гъска, която снася златни яйца — заявих надменно аз и изгледах презрително краля — и искаш тя да снася редовно, добре е да се грижиш за нея както трябва, ако имаш малко ум, разбира се — ти имаш ли такъв?
Двамата слуги отскочиха ужасени, а той замръзна, застрашително надвисна над мен, и заблестя със свой собствен гняв: от раменете му изникнаха ледени висулки, които приличаха на светещи ножове, а скулите на лицето му изпъкнаха като полирани камъни. Но аз се изправих гневно и вдигнах високо глава, а той внезапно мина покрай мен и отиде до стъклената стена. Застана там и се взираше в гората, стискайки ръце в юмруци, сякаш се мъчеше да овладее гнева си, а после каза с леденостуден тон:
— Да, ако исканията й са разумни.
— В момента искам да вечерям — отвърнах сърдито. — На масата до теб, да ми се сервира така, както се сервира на теб, сякаш съм скъпоценната кралица, за която с такава радост се ожени. Колкото и да ти е трудно да напрегнеш въображението си до такава степен, че да си го представиш.
Той продължаваше да гледа гневно, но щракна с пръсти на слугите. Те се поклониха и бързо напуснаха стаята, а почти веднага след това влезе голяма група прислужници. За кратко време те подредиха трапеза и трябваше да употребя голямо усилие, за да не я нарека великолепна: сребърни чинии и кристални чаши, снежнобяла ленена покривка; двайсетина блюда, всичките студени, повечето непознати за мен, но с облекчение установих, че мога да ги ям. Пикантна розова риба, нарязан на филийки кремав плод с жълтеникава кора, желирани малки кубчета от нещо твърдо и солено, купа с нещо, което приличаше на сняг, но миришеше на рози и имаше сладък вкус. Стори ми се, че разпознах блюдо с грах, но зърната се оказаха замразени и твърди. Имаше еленско месо, сервирано на блокчета сол, сурово, но нарязано толкова тънко, че можеше да се яде.
Когато свършихме, слугите вдигнаха масата, после той избра две от жените и каза, че те ще бъдат моите прислужници. Двете изглеждаха доста нещастни от тази перспектива, а и аз не бях много по-щастлива от тях. Той не ми каза имената им, а аз почти не можех да ги различа от останалите. Едната беше с малко по-дълга коса, сплетена на тънка плитка с малки кристални мъниста от лявата страна, а другата имаше малка бяла бенка под лявото око. Това бяха единствените разлики, които забелязах. Косите им бяха сиво-бели и носеха същите сиви дрехи като останалите кралски слуги.
Но отпред на дрехите си имаха сребърни копчета, затова отидох, докосвах ги с пръсти едно по едно и ги превръщах в сияйно злато. Всички слуги погледнаха към тях изумено.
— Така всеки ще знае, че сте мои слуги — казах им аз, а те започнаха да изглеждат по-примирени със съдбата си, докато кралят на Старик, за моя радост, имаше недоволен вид.
— Как да ви повикам, когато имам нужда от нещо? — попитах аз, но те не отговориха, а погледнаха към господаря си. Веднага се сетих, че, разбира се, той им е казал да не отговарят на въпросите ми, за да ме накара да изразходвам един от въпросите си към него. Прехапах устни и го попитах хладно:
— Е?
Той леко се усмихна, видимо доволен.
— С това — отвърна той и посочи с глава към жената с бялата бенка, която ми подаде малко звънче. После ги освободи и когато излязоха от стаята, ми каза също така хладно: — Имаш още един въпрос.
Имах хиляда практически въпроса, особено ако никой друг нямаше да ми казва нищо — къде щях да се къпя, откъде щях да получавам чисти дрехи — спешният, непрактичен въпрос се надигна в гърлото ми, същият въпрос, чийто отговор знаех и всъщност не исках да чуя.
— Как мога да се върна във Висня? Или в дома си?
— Ти? Да стигнеш от моето кралство до огрения от слънцето свят? — Презрението му ясно показа, че според него имах същия шанс да стигна дотам, колкото да стигна до Луната. — Не можеш, освен ако аз не те заведа там.
При тези думи той стана и бързо излезе от стаята. Отидох в спалнята си, дръпнах завесите, за да се скрия от безкрайния здрач, покрих лицето си с ръце, стиснах зъби, а горещите сълзи изгаряха клепачите ми.