Но на сутринта се събудих и позвъних със звънчето, изпълнена с решимост. Новите ми прислужници дойдоха моментално, а вместо да им задавам въпроси, аз се опитах просто да им давам заповеди. Това подейства сравнително добре: донесоха ми огромна сребърна вана, по-дълга от мен, за да се изкъпя. По ръба й имаше лед, както и скреж по повърхността, но когато предпазливо проверих с ръка, водата по странен начин беше приятна, затова леко потръпнах и стъпих вътре, като очаквах, че ще изпищя, но очевидно каквото Старик беше направил, за да ме доведе в царството си, беше такова, че да мога да понасям студа.
Освен това ми донесоха храна и чисти дрехи. Дрехите бяха бели, украсени със сребро — всяка нишка от което превърнах в злато. Имах намерение да продължа започнатото и да се навирам в лицата на всички, колкото можех повече. Но въпреки че ме обслужваха цяла сутрин, жените не ми казаха имената си, а аз не исках да изхабя един въпрос към съпруга си, само за да ги науча. Вместо това, когато накрая седнах да закуся, казах на жената с бенката:
— Тебе ще те наричам Флек, а нея ще я наричам Цоп, заради плитката, освен ако не предпочитате нещо друго.
Флек се стресна и за малко да изплиска питието, което наливаше в чашата ми, изгледа ме изумено, после размениха погледи с Цоп, която ме гледаше също толкова стреснато. За един миг се изплаших, че съм ги обидила, но лицата и на двете се оцветиха с нежен синьо-сивкав цвят.
— За нас е чест — каза Флек и сведе очи; стори ми се, че е искрена. Не мислех, че в имената, които им дадох, има нещо кой знае колко хубаво. Просто се бях опитала да стигна до истинските им имена.
Все пак се почувствах доста доволна, но после закуската свърши и ме очакваше дълъг ден на бездействие, като се изключи сандъкът в средата на стаята. Погледнах го намръщено, но нямаше с какво друго да се занимавам; изобщо нямаше какво да правя. А кралят все пак беше направил каквото поисках. Не ми беше приятно да изпълнявам желанията му, а още по-малко да му давам златото, към което с такава алчност се стремеше, но също така ясно виждах, че това беше цената, която плащах за живота си, а ако не исках да я плащам, можех със същия успех да счупя стъклената стена и да се хвърля долу върху скалите на водопада.
— Изсипете го на пода — казах неохотно на Цоп и Флек.
Те свършиха това с лекота и изправиха празния сандък в края на сребърната купчина. После ми се поклониха и ме оставиха да си върша работата.
Вдигнах една от сребърните монети. В моя свят те изглеждаха небелязани, но на странната, брилянтна светлина, която се процеждаше през кристалните стени, се виждаше изображение: едно от онези изящни снежнобели дървета, а от обратната страна — стъклената планина със сребърните порти в полите й, само че на това изображение нямаше водопад. В моята ръка обаче, дори при най-слабо усилие, златото обхвана монетата и заблестя между пръстите ми с жълтия си блясък.
Онова, което ме ядоса, или поне се мъчех да ме ядоса, беше контрастът между слънчевата топлота, заключена като затворник между пръстите ми, и безкрайната сива студена светлина отвън. Запратих силно монетата в сандъка, после следващата, и следващата. Взех една шепа монети и се забавлявах да гледам как, докато падат в сандъка, всяка от тях става златна. Не беше трудно, но аз не бързах. Щом свършех, той веднага щеше да ми донесе още един сандък за превръщане.
Когато напълних около четвърт от сандъка, отидох до стъклената стена и седнах да погледам новото си кралство. Пак беше почнало да вали сняг. Реката като тънка черно-сребърна змия се виеше в гората под тежестта на големи ледени блокове и внасяше разнообразие в гледката, но скоро снегът скри и нея. Нямаше никакви следи от ферми, пътища и каквото и да е от нещата, които разбирах, а небето беше сиво и мрачно, без някъде да се различават отделни облаци. Единствено планината, като самотен остров, блестеше ярко, сякаш улавяше всичката светлина, която се разсейваше по снега и леда, и ревностно я събираше в себе си, за да създаде неправдоподобните си склонове. В стените хиляди нюанси нежно проблясваха и изгасваха, а когато силно натиснех студената повърхност, за момент около пръста ми проблясваха различни цветове.
— Откъде… посочи ми откъде идва храната — казах аз на Флек, след като ми донесе обеда, семпло плато от тънки резенчета риба и изящен плод, наредени със застъпване в кръг. Тя се поколеба и по лицето й се изписа объркване, но когато отидох до стъклената стена и сочех с ръка околността, тя хвърли бърз, разтревожен поглед към гората и не дойде до мен; поклати глава и посочи надолу.