Намръщих се и погледнах чинията с храната.
— Тогава, заведи ме там, откъдето идва рибата.
В главата ми се въртеше някаква неясна идея, че мога да избягам, да преплувам през планината по течението на някаква река, но всъщност просто исках да изляза от стаята. Предполагаше се, че съм кралица. Би трябвало да мога да се разхождам из владенията си.
Флек изглеждаше изпълнена със съмнение, но отиде до стъклената стена и я отвори. Не видях какво направи. Не натисна никакъв лост, не направи никакъв жест, нито произнесе магическа дума. Просто тръгна към стената, после се обърна към мен и изведнъж ме канеше да мина през един свод, сякаш той винаги е бил там. Тръгнах след нея по коридор, който можеше да бъде и тунел; стените бяха гладки като стъкло без никакви грапавини. Коридорът се спускаше стръмно надолу и тя ме поведе много колебливо, като често ми хвърляше загрижени погледи. Докато вървяхме, минахме покрай различни стаи, за които се сетих, че са кухни, макар че в тях нямаше никакъв огън: пред дълги маси облечени в сиво елфи работеха изкусно с острите си ножове и приготвяха ядене от кутии, съдържащи бели плодове, риба със сребристи люспи и парчета кървавочервено месо.
Донякъде се радвах да ги видя, защото те внасяха някаква нормалност в мястото: най-малкото защото тук имаше хора, които извършваха разбираеми за мен дейности. Но когато някой от тях ме видеше, ме зяпваше с нескрито учудване и поглеждаше към Флек, която избягваше погледите им. Предположих, че една кралица не би трябвало да се разхожда в помещенията за прислугата, а и самата аз представлявах странна гледка. Вдигах високо глава и вървях изправена след нея, а след още един завой минахме покрай последната кухня и излязохме в празно пространство. Флек спря и ме погледна, като че ли се надяваше, че кухните ще са ми достатъчни; но тунелът продължаваше, а аз бях любопитна.
— Продължавай — казах аз. Тя се обърна напред и започнахме още по-стръмно спускане надолу.
Осветлението от стените ставаше все по-слабо, колкото по-надолу слизахме, докато накрая останаха само мъждукащи светлинки, които преминаваха една в друга, издигаха се и спадаха, сякаш се намирахме под земята и до нас стигаше само отразена отгоре светлина. Вървяхме доста дълго. Няколко пъти слизахме по тесни виещи се стълби, докато Флек излезе от тунела, мина през друга арка и влезе в пещера, чиито стени бяха от назъбен кристал и имаше тесни пътеки около дълбок басейн с тъмна вода.
Повърхността му беше гладка и спокойна като стъкло, но по стената бяха закачени мрежи с дълги дръжки и след като постоях и гледах няколко минути, сребристите люспи на някаква сляпа риба просветнаха дълбоко във водата и пак изчезнаха. Наведох се и докоснах повърхността. Въпреки че сега можех да натопя ръка в стопен лед и да си помисля, че това е вода за къпане, усетих с пръстите си, че тази вода е непоносимо студена. Гледах как от докосването ми се появиха вълнички и се разширяваха в концентрични кръгове. Те бяха единственото вълнение, докато стигнаха далечния край и се върнаха към мен, като се разбиваха една в друга, а накрая замряха и настъпи пълен покой.
Питах се колко ли още такива езера има под земята и колко овощни градини има сред кристалните стени; докъде се простираше този невъзможен свят, съдържащ се в планината, тази крепост от светлина и скъпоценни камъни. Флек стоеше мълчаливо до мен и чакаше. Тя беше изпълнила заповедта ми, но това с нищо не беше подобрило положението ми. Нямаше за мен друга възможност за бягство освен смърт чрез удавяне и тя нямаше да отговори на нито един от въпросите ми. Изправих се.
— Добре, върни ме в покоите ми — казах аз и добавих: — По друг път. — Исках да видя колкото можех повече.
Тя се поколеба и отново изглеждаше разтревожена, но след като излязохме от пещерата, ме поведе надолу, сякаш трябваше да слезем още по-надолу, за да се върнем по друг път. Осветлението още отслабна и минахме покрай сводове, откъдето се виждаха още такива тъмни езера. Още по-надолу, където едва мъждукаше някаква светлина, минахме покрай друга пещера с езеро, но когато погледнах вътре, не се виждаше водна повърхност. Минах през свода, за да погледна надолу — там имаше само празна шахта от необработен кристал, която слизаше надолу и надолу, а на дъното имаше голяма цепнатина, сякаш езерото, което някога се е намирало тук, е било източено на друго място. Когато погледнах назад, видях, че Флек седи до вратата и гледа празното езеро с отпуснати ръце и безизразно лице.
Минахме покрай още няколко такива пресушени езера и стигнахме до кръстовище между проходите. Флек тръгна с нескривано нетърпение по тунела, който се изкачваше нагоре, очевидно радостна да се върне горе. Скоро и аз съжалих, че я бях накарала да ме заведе толкова дълбоко: макар да нямах усещане за изминалото време, краката ми усетиха изкачването и се изморих много преди светлините в стената да започнат да стават по-ярки. А ни оставаше още път. Флек ме преведе по пътека покрай едно толкова голямо помещение, че на слабата светлина не се виждаше края му — то беше огромно поле, засадено от край до край с бледовиолетови гъби, чиито шапки се поклащаха на високите стебла като странни диви цветя. Там видяхме двама елфи с кошници, чиито дрехи бяха един нюанс по-тъмно сиво от другите. Те не ме погледнаха с изненада; хвърлиха само един бърз поглед към Флек и веднага пак наведоха очи. Тя ги погледна също толкова бързо и после гледаше само напред, докато излязохме от помещението.