— Те зависят от нейните дарби, от които ти имаш само една. Занимавай се с нея.
— Възможно е толкова да се отегча от еднообразието, че да престана да я упражнявам — казах аз. — По-добре е да ми кажеш какви други задължения имам и да оставиш на мен да реша кои от тях да се опитам да изпълнявам.
— Ще направиш ли хиляда зимни дни от един летен ден, ще събудиш ли нови снежни дървета от земята? — каза той подигравателно. — Ще поправиш ли раненото лице на планината с вдигане на ръка? Когато направиш всички тези неща, ще станеш истинска кралица на Старик. Дотогава престани да си въобразяваш, че си нещо друго, освен това, което си.
Той изрече тези думи със звънтящ глас, в който прозвуча една дълбока остра нотка, а аз получих неприятното усещане, че за да ми се подиграва, използва истината, а не безсмислици. Сякаш кралицата на Старик би могла, ако поиска, да предизвика зима посред лято и да възстанови целостта на планинския склон с махване на ръка. Само че на нейно място, на мястото на някаква велика магьосница или ледена вещица, сега бях аз — обикновено простосмъртно момиче, което нямаше друга работа, освен да излива река от злато пред алчния му поглед.
Сигурна бях, че с подигравките си цели да ме накара да ме унижи и не исках да успее. Затова, когато свърши да ми се присмива, казах хладно:
— Тъй като все още не съм се научила да предизвиквам снеговалеж, когато на мен ми е удобно, ще се задоволя да бъда това, което съм. И следващият ми въпрос е: как мога да знам кога слънцето е залязло в простосмъртния свят?
— Не можеш — отговори намръщено той. — Какво значение има, след като не си там?
— Независимо от това, аз трябва да празнувам Шабат. Той започва при залез-слънце тази вечер…
Старик сви нетърпеливо рамене и ме прекъсна:
— Това не ме засяга.
— Добре, ако не ми помогнеш да разбера кога е Шабат, отсега нататък ще разглеждам всеки ден като Шабат, тъй като със сигурност ще изгубя представа кога е нощ и кога е ден без залезите и изгревите, които ги делят един от друг. Забранено е да се работи на Шабат и аз съм напълно сигурна, че превръщането на среброто в злато може да се смята за работа.
— Може би ще намериш начин да заобиколиш забраната — каза той с копринен глас и аз не се затрудних особено да схвана заплахата в думите му. Естествено, ако спра да упражнявам дарбата си, ще престана да имам стойност за него и няма да просъществувам много дълго.
Погледнах го право в очите и казах:
— Това е заповед за моя народ и ако не съм я нарушавала, за да сготвя храна, когато съм гладна, или да запаля огън, когато ми е студено, или да приема пари, когато съм бедна, не можеш да очакваш, че ще я наруша заради теб.
Това, разбира се, бяха глупости — щях да го направя, ако опре нож в гърлото ми. Моят народ не е издигнал в особена добродетел този акт — да умреш в името на религията си — намираме това за ненужно — още повече че от всеки от нас се очаква да наруши Шабат, за да спаси човешки живот, включително и собствения си. Обаче не беше нужно Старик да знае това. Той ме изгледа намръщено, излезе от стаята и се върна след няколко минути с малко огледало в сребърна рамка, окачено на верижка като медальон. Държеше го на дланта си и го гледаше втренчено, а топлата светлина на залеза го огряваше, точно както златото от сандъка преди малко беше осветило лицето му. Той разклати огледалото на верижката в лицето ми и видях, сякаш гледах като през ключалка, отрязък от хоризонта — по оранжевото небе се появиха тъмносини петна и предсказваха настъпването на нощта. Но когато протегнах ръка да го взема, той го дръпна и каза хладно:
— Попитай дали можеш да го получиш, щом толкова силно го желаеш.
— Може ли да получа огледалото? — попитах аз през стиснати зъби. Той го задържа над ръката ми и го пусна, така че нямаше опасност да се докоснем. Миг след това се обърна и излезе.
Със Сергей не стигнахме до пътя за Висня. Тръгнахме натам през гората, но след като вървяхме може би час, започнахме да долавяме гласове и кучешки лай. В селото вече не бяха останали много кучета. Повечето хора изядоха своите, защото зимата продължаваше безкрайно дълго. Запазиха само най-добрите ловни кучета. Сега те ни преследваха. Спряхме. След малко Сергей каза: