— Аз мога да отида при тях…
Ако го хванеха, вероятно щяха да спрат гонитбата. Повечето от тях нямаше да продължат да търсят само мен. Така поне аз щях да избягам. Ако продължахме да бягаме заедно, аз щях първа да се изморя. Сергей беше по-висок и по-силен от мен, а на мен полите ми пречеха да тичам в гората. Представих си как ще обесят Сергей, как ще сложат въжето около шията му, той ще увисне във въздуха и ще рита с крака, докато умре. Веднъж видях как обесиха един крадец, когото заловиха на пазара.
— Не — казах аз.
И тръгнахме през гората заедно.
За известно време стана тихо, но после същите звуци пак стигнаха до ушите ни. Първо далечен кучешки лай, после още един. Те се приближаваха. Тръгнахме по-бързо и отново стана тихо, но после много се изморихме и забавихме ход. Чухме кучешки лай от една страна, после от друга. Те ни преследваха от всички страни, както гониш кози, за да ги вкараш в кошарата. По земята все още имаше сняг, който не се беше стопил, и оставяхме следи. Не можехме да избегнем това.
После изведнъж притъмня. Не беше залязло слънцето. Имахме чувството, че сме вървели много дълго време, но това беше защото бяхме много изморени. Дължеше се на един голям сив облак, който покри небето. Излезе вятър, който ни удари в лицата и замириса на сняг. Не исках да мисля, че ще завали сняг. Беше много късно за снежна виелица. Беше почти юни. Но снежинките дойдоха, първо няколко, после много повече, и накрая стояхме сами на една полянка в гората, заобиколени от снежна завеса.
Вече не чувахме кучешки лай и гласове. Снегът се сипеше на парцали, а въздухът беше тежък и показваше, че ще вали много дълго. Всички сигурно се бяха прибрали в селото. Продължихме пътя си, колкото можехме по-бързо, въпреки че нямаше къде да отидем, само трябваше да се отдалечаваме. Новият сняг се сипеше върху стария сняг, затова не виждахме заледените места и калните дупки. Подхлъзнах се на скрит камък и си ударих коляното, а Сергей се спъна, просна се по лице в кишата и по главата му полепнаха снежни бучки, по които падаше още сняг и ги уголемяваше, докато вървяхме.
Свикнала бях да вървя дълго, но вече бяхме изминали много повече, отколкото е разстоянието от фермата на баща ми до къщата на Мирием, а там се вървеше по път. Но не можеше да спираме. Сега вече не знаехме в коя посока се намира пътят. Възможно беше да се движим в кръг. Студът пълзеше от пръстите ми нагоре по ръцете и краката ми. Обувките ми бяха мокри и каишките всеки момент щяха да се скъсат. Усещах го, въпреки че краката ми бяха безчувствени. От време на време Сергей трябваше да спира и да ме изчаква. Накрая едната обувка се скъса, пак се спънах и паднах, а тенджерата изхвърча настрани.
Мина доста време, докато я намерим. Трябваше да продължим напред, но се сетихме за това едва когато затънахме в преспите, а ръцете ни премръзнаха и изтръпнаха. Продължавахме да търсим и накрая аз намерих дупка в една висока снежна преспа и я изкопах. Отстрани беше малко подбита. Погледнахме я, това беше само една тенджера, в която нямаше какво да сготвим. Вече и двамата знаехме, че не е трябвало да спираме да я търсим, но не го казахме на глас. Сергей взе тенджерата и се изправихме, за да продължим пътя си.
Но после аз се вгледах в преспата. Малко сняг беше паднал от върха й, а под снега имаше стена, която ми стигаше до китката, но все пак беше истинска стена, която някой беше изградил от камъни. Не беше много дълга. От другата й страна беше доста чисто, като се изключи една огромна преспа, два пъти по-висока от Сергей. Възможно беше това да са само няколко дървета и храсти, които снегът беше затрупал, но когато прескочихме стената и се приближихме, видяхме, че това всъщност беше малка къщичка, направена от камъни в основата и дъски нагоре. Стара, изсъхнала мрежа от бръшлян покриваше къщата — стените, прозорците и дупката, където е била вратата. Между сухите листа се беше образувал лед, който снегът беше покрил. Пълзящите бръшлянови клонки се чупеха и падаха щом ги докоснахме.
Влязохме вътре, без дори да чакаме очите ни да се приспособят. Все едно какво имаше вътре; нямаше как да бъде по-лошо, отколкото беше навън. След няколко мига видяхме, че там има маса, стол, дървено легло и печка. Летвите на стола и леглото бяха изгнили и паднали, изгнил беше и дюшекът, но печката беше масивна и здрава. До нея бяха подредени стари дърва за огрев.
Отчупих няколко дъсчици от леглото, взех малко слама от дюшека за подпалка и седнах до огнището да запаля огън с малките летвички. Добре знаех как се прави това, защото понякога свършвахме дървата, огънят ни изгасваше и трябваше да запалим нов. Сергей остави тенджерата и се мъчеше да се стопли, като тъпчеше на едно място. После излезе навън. Когато се върна, аз вече бях подкарала огъня. Той носеше два наръча мокро дърво и чудо на чудесата: картофи.