— Има градина — каза той.
Картофите бяха малки, но той беше изровил десет, и те бяха само за нас двамата.
Поддържах огъня със старите дърва, докато се разгоря. Наредихме мокрите дърва, които Сергей беше донесъл, върху печката и пред нея, за да съхнат. Сложихме картофите във фурната, а на печката нашата тенджера със сняг, за да се стопи и сгорещи. Седнахме до печката да се сгреем, докато заври водата, а после пихме гореща вода, за да се стоплим и отвътре. Стоплихме още вода, нарязахме картофите и ги пуснахме във водата да се сварят. Така щяхме да изядем картофите и после да изпием картофената вода. Струваше ни се, че картофите се варят много бавно, но накрая се свариха. Изядохме ги още горещи, пареха на езика и бяха много вкусни.
Докато ядяхме, не мислехме за нищо. Бяхме толкова премръзнали и гладни. Свикнала съм да съм гладна и да ми е студено, но не чак толкова. Беше по-зле отколкото през онази година, когато останахме без храна. Затова не мислех за нищо друго, освен да се стопля и да ям. Но после свършихме яденето и се стоплихме, и когато налях чаши с картофена вода от тенджерата, си спомних как тенджерата падна върху Па и врящата каша се изсипа върху него. Цялата треперех, само че не от студ.
След това отново се замислих. Не мислех за Па, мислех за нас. Не ни бяха заловили, не бяха обесили Сергей, нито мен. Не бяхме умрели от студ в гората. Вместо това бяхме тук в малката къщичка съвсем сами, и се топлехме до огъня, и намерихме картофи, и знаех, че това не е естествено.
Сергей също го знаеше.
— Никой не живее тук, отдавна никой не е живял тук — каза той. Каза го много високо, сякаш искаше да бъде сигурен, че ако има някой наблизо, ще го чуе.
Исках да му вярвам. Но, разбира се, никой жив човек не би живял тук. Гората принадлежеше на Старик. Нямаше път, който водеше насам. Нямаше ферма или ниви наоколо. Само една празна къщичка в гората, за един човек да живее в нея сам. Сигурно принадлежеше на някоя вещица, а кой знае дали вещицата е жива или не, и кога ще се върне.
— Да — отговорих само аз. — Който е живял тук, си е отишъл. Погледни леглото и стола. Те отдавна гният. Както и да е, ние скоро ще си тръгнем.
Сергей енергично кимна в съгласие с мен.
Страх ни беше да спим в къщата на вещицата, но нямаше къде другаде да отидем и беше излишно да разсъждаваме по въпроса. Сложихме още дърва в огъня и после се качихме на печката, където беше топло. Помислих си да кажа на Сергей, че един от двамата трябва да остане на пост, но заспах, преди да успея да изрека думите.
Глава 12
Стоях сама в моята стая от стъкло и лед и когато слънцето в огледалото ми залезе, разчупих хляба, който Флек ми беше оставила, и отпих глътка вино. Не можех да запаля свещ, те двете с Цоп ме изгледаха озадачено, когато им казах да ми донесат такава. Изпях молитвите, които прозвучаха неубедително в ушите ми без до мен да пеят баща ми и майка ми, или дядо ми и баба ми. Спомних си онази последна вечер във Висня, пълната с хора къща, и как всички се радваха за Басия и Исак. Утре тя пак щеше да празнува с баба ми, майка си, братовчедките ми и приятелките си: последния Шабат преди сватбата. Преглътнах сълзите си и си легнах.
Нямаше какво да чета и с кого да говоря. Спазих Шабат на другия ден, като изричах на глас каквото си спомнях от Тората. Признавам си, че никога не съм се интересувала особено от свещената книга. Баща ми дълбоко я обичаше. Мисля, че съкровената му мечта е била да стане равин, но родителите му били бедни, а той не бил много добър с четенето; затруднявали го думите и буквите, но числата му били лесни. Затова го изпратили да чиракува при един лихвар, а този лихвар познавал панов Мошел и чиракът му се запознал с най-малката дъщеря на панов Мошел.
Както и да е, почти всеки Шабат баща ми ни четеше от Тората, а думите се лееха гладко, защото ги знаеше почти наизуст. Но аз през това време мислех главно за работата, която не ми беше позволено да извършвам, или се опитвах да прогоня от главата си глада, който ме гризеше, или, в по-добри времена, задавах най-трудните въпроси, които можех да измисля, за да затрудня баща ми с отговорите. Но спомените се бяха запечатали по-дълбоко, отколкото предполагах, и когато затворих очи и се опитах чуя гласа му и да шепна след него, видях, че сравнително добре се справям с текста. Бях с Йосиф в затворническата килия на фараона, когато слънцето пак залезе, Шабат свърши и съпругът ми пак ме посети.