Не отворих веднага очи, приятно ми беше да го накарам да чака, но той ме учуди, защото не каза нищо, а по лицето му се четеше задоволство. Промяната от мрачното примирение със съдбата беше забележителна. Стиснах зъби и се облегнах назад.
— Защо си толкова доволен?
— Реката отново е неподвижна — отговори той.
Това в първия момент не ми говореше нищо. После отидох до стъклената стена. Цепнатината в планинския склон се беше запълнила с изпъкнали ледени криви и тънкият водопад беше замръзнал на място. Дори и реката се беше превърнала в блестящ твърд път и беше престанала да тече. Падналият дълбок сняг беше покрил дърветата в тъмната гора с бяла пелена.
Не знаех защо замръзването на неговия свят толкова го радваше, но имаше нещо ужасяващо и зловещо в тази безизразна блестяща белота. Нещо целенасочено в изличаването на зеленината и земята от света, което ме накара да се замисля за всичките ни дълги, тежки зими, за попарената ръж в нивите, за изсъхналите овощни дръвчета. Когато той застана до мен, видях почти възторжена радост на лицето му и бавно попитах:
— Когато вали сняг в твоето царство, в моето също ли вали?
— Твоето царство? — повтори той и самата идея го накара да ме изгледа с презрение. — Вие, простосмъртните, много бихте искали да го направите свое, вие, които издигате огньове и стени, за да не ме допуснете, и забравяте за зимата, веднага щом свърши. Но то все пак е мое царство.
— Е, значи е и мое — казах аз и останах доволна, когато той се намръщи от мрачното напомняне, че се е оженил за мен. — Но, ако искаш, мога да задам въпроса по друг начин: има ли сняг в огрения от слънцето свят днес, въпреки че трябва да е пролет?
— Да — каза той. — Новият сняг вали тук само когато вали и в света на простосмъртните. Доста се потрудих, за да го постигна.
Гледах го безизразно, защото в първия момент не осъзнах пълния ужас на думите му. Знаехме, че хората на Старик идват през зимата, че бурите им дават сила и че излизат навън от леденото си царство заедно с виелиците; знаехме, че зимата ги прави могъщи. Но не ми беше хрумнало — нито на никой от хората, които познавах, — че те могат да причиняват зимата.
— Но… всички в Литвас ще умрат от глад, ако преди това не замръзнат. Ще унищожиш реколтата…
Той дори не ме погледна, до такава степен не го интересувах. Беше вперил поглед навън, очите му бяха ясни и блестящи и с удоволствие наблюдаваше безкрайната белота на царството си, там където аз виждах само глад и смърт. Лицето му изразяваше пълно тържество, сякаш точно това беше искал да постигне. Стиснах юмруци.
— Сигурно се гордееш със себе си? — казах аз през стиснати зъби.
— Да — отговори той и се обърна към мен. Осъзнах, макар и късно, че това можеше да се възприеме и като въпрос. — Планината няма повече да кърви, докато зимата продължава, и аз наистина имам причина да се гордея. Удържах на обещанието си, макар че цената беше висока, и всичките ми надежди се сбъднаха.
След като изпълни задължението си, той вече се канеше стремително да напусне стаята, но внезапно се спря и ме погледна отвисоко.
— Но допуснах един пропуск — каза рязко той. — Макар и да нямаш власт нито в този свят, нито в своя, ти все пак си носител на висша магия и аз трябва да отдам заслужената почит на това. Отсега нататък ще получаваш всички удобства, които пожелаеш, и ще ти изпратя по-подходящи жени, дами с висок ранг, които да те обслужват.
Това звучеше изключително неприятно: да бъда заобиколена от рояк усмихнати благородни дами, които със сигурност ще ме мразят, или ще ме презират не по-малко от него.
— Не ги искам! Тези в момента са ми достатъчни. Можеш да им кажеш да отговарят на въпросите ми, ако искаш да си мил с мен.
— Не искам! — отговори той с лека гримаса на отвращение, сякаш бях предложила да целуне някакво малко беззащитно животинче. Вероятно и това би направил с по-голямо удоволствие. — Но ти говориш така, сякаш съм им забранил. Ти си избра да ти отговарям на въпросите, когато можеше да поискаш какви ли не дарове. Кой е този глас, който ще ти отговаря сега безплатно, когато си поставила на отговорите такава висока цена? А как би могъл някои нисш слуга да иска заплащане?
Когато той излезе, би трябвало да изпадна в пълно отчаяние. Вместо това се радвах, че го няма. Много по-неприятни ми бяха задоволството и радостта му, отколкото раздразнението и студения му гняв. Седях и гледах през прозореца дебелата снежна покривка, която бе хвърлил над света, дълго след като настъпи нощ и малкото огледало потъмня. Не се тревожех много за херцога и жителите на града. Но знаех какво ще случи на близките ми, когато цялата реколта бъде унищожена и длъжниците стигнат до пълно отчаяние.