Хвърлих обгорените парчета в огъня и поспах неспокойно край камината. Щом дойде утрото, станах, бързо облякох нощницата си, за да изглежда, че съм спала цяла нощ и позвъних на слугите, които дойдоха веднага. Мирнатиус се стресна, събуди се от неочаквания шум и гледаше възмутено, но слугите вече бяха в стаята. Помолих ги да ни приготвят вана и да ни донесат закуска, после поисках от една прислужница да ми помогне да се облека и те всички се засуетиха из спалнята, като не ни оставяха сами. После попитах съпруга си с нежен глас:
— Спахте ли добре, господарю?
Той ме изгледа смаяно, но в стаята имаше четири души.
— Много добре — каза той след малко, без да сваля очи от мен и без да мисли какво говори и какво ще означава това за моето положение в неговия двор, когато слугите ще разкажат на всички, че царят, който за всеобща тревога толкова не се интересуваше от удоволствията на плътта, определено е спал в стаята на жена си, а не в своята, и то е спал добре.
Не си представях, че особено се старае да поддържа благоразположението на придворните си, тъй като просто можеше да ги хипнотизира, когато не бяха склонни да се съгласят с него. Предпочиташе само да дозира недоволството им, без да изразходва много от магията, която взимаше назаем от демона. Но аз имах нужда от всяко оръжие, до което можех да се добера, всичко, което би могло да ми бъде полезно, затова скочих в леглото до него — той малко се дръпна и ме изгледа подозрително — а когато дойде таблата със закуската, му налях чай, и тъй като бях забелязала, че го обича много сладък, прибавих няколко лъжички вишни, и му го поднесох. Когато го опита, изглеждаше разтревожен, защото си помисли, че и това е магия.
Не можеше да ми каже нищо в присъствието на слугите — а те не се канеха да си тръгнат, когато имаше толкова материал за клюки, и им бях дала основание да стоят. Особено камериерките. Мирнатиус беше гол, тъй като демонът снощи беше унищожил дрехите му, а завивките се смъкнаха от голите му рамене и крехките му гърди. Момичетата до една му хвърляха игриви погледи, когато мислеха, че не ги виждам, и си търсеха всякакви поводи да се въртят около него. Но можеха да си спестят усилията: той не откъсваше очи от мен, предпазливо приемаше хапки само от моите ръце и отговаряше на моите празни приказки със същите, докато ваната беше напълнена.
— Ще отида на утринната молитва, господарю, докато взимаш банята си — казах аз и изчезнах.
Но когато излязох от църквата, на двора чакаше шейната и товареха багажа ни.
— Тръгваме за Корон, гълъбице моя — каза Мирнатиус в преддверието с присвити очи; нямах избор: трябваше да пътувам в шейната насаме с него през тъмните гори и да отида в неговия дворец, пълен с неговите войници и неговите придворни.
Влязох вътре, сложих си сребърната огърлица, облякох трите вълнени рокли и кожите и слязох долу, като носех собствената си кутия за бижута: в това нямаше нищо необикновено; моята мащеха винаги носеше своята със себе си, когато пътуваше, и никой нямаше да узнае, че в моята нямаше нищо друго, освен сребърната ми корона, и че останалите ми дрънкулки са натъпкани между дрехите ми, за да бъде кутията лека. Сложих я от моята страна на шейната. Ако се наложеше, можех да скоча с кутията, да изтичам в гората и да търся огледална замръзнала вода, през която да избягам.
Но когато потеглихме, червеният блясък на гладния демон не се показа в очите на Мирнатиус и си спомних, че никога не съм го виждала в тях през деня, а само след като се стъмни. Той почака, докато се отдалечим от къщата — всички жени ми махаха за довиждане с кърпичките си — и тогава изсъска със собствения си човешки глас:
— Не знам къде изчезваш всяка нощ, но не мисли, че ще ти позволя да продължиш да бягаш.
— Ще трябва да ме извиниш, скъпи съпруже — казах аз след малко, докато внимателно обмислях: какво исках той да си помисли или да знае, че знам? — Заклех ти се във вярност, но в спалнята вместо теб винаги идва някой друг. Катериците бягат по инстинкт, когато ловецът много приближи.
Той се отдръпна от мен в ъгъла на шейната, гневно мълчеше и ме гледаше подозрително. Постарах се да заема непринудена поза, облегнах се на възглавниците и гледах напред. Бързо се движехме през дълбоката тишина на гората, клоните на дърветата бяха увиснали под тежестта на навалелия сняг и еднообразният, скучен пейзаж ми действаше успокоително. Вероятно беше студено, но това беше нищо в сравнение със зимното царство, където прекарвах вечерите си, а и пръстенът на ръката ми ме изпълваше с хладно спокойствие.