Пътувахме така доста време, после Мирнатиус рязко попита:
— И къде точно бягат катеричките, когато искат да се скрият?
Погледнах го малко учудено. Току-що бях разкрила, че знам за вселения в него демон и неговите намерения към мен, така че той не можеше да очаква да му кажа каквото и да е или да му сътруднича по какъвто и да е начин. Но когато не му отговорих, той се намръщи като недоволно дете, наведе се и изсъска:
— Кажи ми къде отиваш?
Огнената му сила се разля върху мен и изтече в жадния ми пръстен, а аз останах недокосната. За малко да го попитам защо си хаби силите: предварително знаеше, че няма да успее. Но сигурно той толкова беше свикнал да разчита на магията, че не се беше научил да мисли. Единственото нещо, което някога ми е помогнало в къщата на баща ми, беше мисленето. Там никой никога не се интересуваше какво искам и дали съм щастлива. Трябваше сама да намеря пътя, по който да постигна онова, което желаех. Сега, когато ставаше въпрос за оцеляването ми, бях благодарна за това.
Но виждах, че ако само седя и не казвам нищо, Мирнатиус най-вероятно ще избухне. Буреносните облаци вече се събираха на челото му и въпреки че демонът му нямаше да се появи преди вечерта, той все пак можеше да заповяда на съвсем обикновените си стражи да ме хвърлят в затворническа килия, където да го чакам. Хората, разбира се, щяха да са възмутени, ако изпрати новата си жена в затвора и тя изчезне от там без обяснение и баща ми несъмнено щеше да се възползва от това положение — но нямах основания да мисля, че Мирнатиус гледа толкова далеч напред и се тревожи за такива последствия.
Освен ако аз не го накарах да се разтревожи.
— Защо не се ожени за Василия преди четири години? — попитах ненадейно аз, точно когато отвори уста, за да се разкрещи.
Постигнах желания ефект да прекъсна надигащия се гняв в него.
— Какво? — каза неразбиращо той, сякаш самият въпрос му се струваше безсмислен.
— Дъщерята на принц Улрих — казах аз. — Той има десет хиляди войници и солна мина, а царят на Ниемск ще се радва да го приеме за васал, ако те убият. Трябваше да си осигуриш неговата вярност, след като уби ерцхерцог Дмитир. Защо не се ожени за нея?
По лицето му се редуваха гняв и объркване.
— Приказваш като онези дърти кокошки, които ми крякат в съвета.
— Които ти никога не слушаш, а само омайваш до унес, когато много ти досадят? — казах аз и гневът получи надмощие. Но това беше друг вид гняв. Да го поучават за политика, беше позната досада за него. — Но те не грешат. Литвас има нужда от наследник, а ако ти не предоставиш такъв, вероятно ще ускориш детронирането си. А сега, когато се ожени за мен, а не за Василия, Улрих може да реши да действа, преди да ти се отдаде възможност.
— Никой няма да ме детронира — каза рязко той, сякаш го бях обидила.
— Как ще им попречиш? — попитах аз. — Ако Улрих омъжи Василия за принц Казимир, те няма да дойдат в Корон и ти да ги омагьосаш, за да не тръгнат с армиите си към града. Можеш ли да контролираш умовете им от разстояние триста мили? Можеш ли да спреш един от хилядата стрелци да не те убие със стрела на бойното поле или да накараш десет убийци едновременно да пуснат мечовете си, ако нахълтат в покоите ти да те убият?
Той ме погледна така, сякаш никога досега не се беше опитвал да отговори на такива въпроси, дори и за себе си. Най-вероятно си мислеше, че всичките му съветници са глупаци или страхливци и не знаят, че притежава магия, която може да го спаси от всякакви заплахи. Но демонът му не изглеждаше чак толкова всемогъщ, а магиите на майка му не я бяха спасили от кладата. Той, изглежда, не се чувстваше толкова непобедим, когато му се зададе конкретен въпрос, а също така не каза, че греша за границите на способностите му.
— Теб какво те е грижа? — нападна ме той, сякаш мислеше, че се преструвам на дълбоко загрижена за неговото благополучие. — За теб това несъмнено ще е голямо удоволствие.
— Удоволствието ми ще продължи до момента, в който ме пронижат с меча си веднага след теб — отговорих аз. — Улрих и Казимир биха предпочели баща ми да е техен съюзник, не противник, но това не е задължително, и не биха рискували неудобството аз да родя наследник, след като вече са ти отрязали главата. Разбира се — добавих аз, — това ще е така само ако ти не си ме убил преди това по някакъв подозрителен начин и не си им дал на всички тях заедно прекрасно извинение да тръгнат срещу теб.