Последното всъщност беше основното, което исках да му кажа.
Мирнатиус притихна, оттегли се замислено в ъгъла, но за мен беше малка победа, че вече не ме гледаше втренчено, а се обърна навън и се мръщеше на идеите, които набих в главата му и които до този момент доста успешно беше избягвал.
Пътувахме през целия дълъг, студен ден. Няколко пъти кочияшът спря, за да починат конете, и два пъти ги сменихме в конюшните на различни боляри, а хората енергично ни се покланяха. И двата пъти съзнателно слизах от шейната, за да се разходя из двора и да поговоря любезно с домакините, да кажа нещо хубаво за децата, които бяха изкарани да ни се поклонят. Исках да ме запомнят колкото може повече хора, колкото и той да искаше всички да ме забравят. Мирнатиус се държеше сдържано, като през цялото време ме гледаше с премрежени очи и успяваше да създаде илюзията, че съм обожавана младоженка.
Вечерта все не настъпваше: странно нещо за такъв студен зимен ден, в който всичко беше покрито с дълбок сняг. Бях благодарна за това, макар че залезът на слънцето започна да пали червения пламък в очите на Мирнатиус, когато влизахме във вътрешния двор на двореца в Корон. Наоколо гъмжеше от войници и Магрета стоеше на стъпалата, скръстила ръце на гърдите си, малка и стара с тъмното си наметало, а от двете й страни имаше стражи, което говореше, че той е изпратил хора във Висня снощи и им е наредил бързо да я докарат тук преди да се стъмни.
Когато се качих по стълбите и стигнах до нея, тя ме прегърна и проплака:
— Душенка, душенка.
Тя ми благодари, че съм си спомнила за една стара жена и съм изпратила да я доведат, но я бях подценила: гласът й трепереше, ръцете й ме притискаха твърде силно. Тя разбираше, че ни грози смъртна опасност.
Аз също разиграх малка сценка, като благодарих на мъжа си за неговата доброта и прекрасната изненада да заваря Магрета тук, стегнах се и го целунах на стълбите пред стражите, с което го стреснах; сигурно си мислеше, че само той може да си служи с това оръжие. Той не помръдна, когато докоснах горещите му устни с моите и бързо се дръпнах от него, сякаш се бях притеснила от собствената си смелост. Обърнах се към стражите и попитах Магрета дали са се грижили добре за нея, благодарих им, когато тя кимна и каза, че е била в безопасност, дори и по дългия път от Висня.
— Кажете ми имената си, за да ги запомня — казах аз, извадих ръката си от маншона, за да им я подам, и пръстенът светеше на нея, а те се объркаха и започнаха да заекват, макар че със сигурност бяха получили заповед да доведат старата жена, каквато и съпротива да срещнат, колкото и тя да плаче, и бяха разглеждали себе си като тъмничари, а не като ескорт. Част от заекването се дължеше на пръстена, а останалото беше, струва ми се, по-тънката магия на контраста — за разлика от мен Мирнатиус едва ли проявяваше любезност към слугите си.
— Матас и Владас — повторих аз. — Благодаря ви, че сте се грижили за старата ми нанушка, а сега нека да влезем вътре. Трябва да пийнете чаша горещ крупник в кухнята след дългото пътуване.
Мирнатиус не можеше да си позволи да откаже такава дребна любезност, без да изглежда странен и дребнав, но, разбира се, никак не му харесваше да гледа как хората му получават заповед от мен.
— Ти и дойката ти ще се качите в моите покои и ще ме чакате там — каза хладно той веднага щом влязохме в преддверието на двореца и даде знак на други двама стражи, които пазеха на вратата. — Заведете ги горе и чакайте в стаята с тях, докато дойда — заповяда им строго той и тръгна към голямата зала.
Това беше капанът, от който се страхувах. Стиснах здраво ръката на Магрета и тръгнахме нагоре. Тя стискаше моята със същата сила и не ме попита дали мъжът ми е добър с мен или дали съм щастлива.
— Бихте ли ми казали дали сбърках като поисках да почерпя гардовете с чаша крупник? — попитах аз един от стражите, докато се изкачвахме по стълбите. — Да не би господарят да не одобрява пиенето?
— Не, милейди — отговори стражът и ме погледна.
— О-о! — възкликнах аз, като си дадох вид, че съм малко притеснена от непредсказуемото поведение на съпруга си. — Предполагам, че някакви държавни дела го тревожат. Е, ще се опитам да го разведря тази вечер. Магрета, ти ще ми срешеш косата и пак ще я вдигнеш нагоре.
Спалнята беше голяма колкото балната зала на баща ми и нелепа със своя позлатен и непрактичен разкош. Не беше необходимо да се насилвам, за да изглеждам поразена от всичко, което виждах наоколо — огромен, висок около шест метра стенопис, изобразяващ изкушаваната от змията Ева, което при дадените обстоятелства ми се стори изключително несправедливо — легло, достатъчно голямо, за да бъде самостоятелна спалня, вградено в огромна ниша и украсено със златни орнаменти и колони, завеси от копринена дамаска с дискретни по-светли шарки. Прозорците бяха до тавана и през тях се излизаше на тераса с изящна ограда от ковано желязо. Надвиснали над терасата бяха дърветата от градината, в момента покрити със сняг.