В стаята имаше четири почернели от дим камини, в които гореше буен огън, макар че беше майски ден. Стаята би била подходяща за някой херцог в Салвия или в Лонжин, в страна, където зимата е много кратка и мека. Никой с ума си не би построил такава стая тук в Литвас и наистина виждах, че който я е построил не е съвсем с ума си: на стените си личаха местата, където сигурно самият Мирнатиус беше наредил да съборят пода на горния етаж, за да се получи това абсурдно голямо пространство.
Но въпреки цялото разточителство, стаята все пак беше красива — екстравагантна, неудобна и неуютна, да, но взета като цяло по някакъв начин не прекрачваше границите с безвкусието, и беше разкошна, а не просто нелепа. Тя сякаш беше излязла от книга с приказки, илюстрирана от изобретателна ръка, която беше хармонизирала всичко. Едва-едва, но точно това я правеше по-внушителна, все едно гледаш жонгльор, който подхвърля във въздуха седем ножа едновременно, и знаеш, че едно непремерено движение може да е фатално. Мисля, че на всеки би било трудно да види тази стая и макар и неохотно да не се заплени от нея. Стражите, които влязоха с нас, също започнаха да се озъртат и забравиха, че трябва да изглеждат строги и непоклатими.
Те не казаха нищо, когато взех кутията за бижута и заведох Магрета зад паравана за къпане. Там гореше още една камина и топлеше въздуха около наистина разкошната вана, която също беше позлатена и толкова голяма, че можех да се излегна в цял ръст в нея. По-важното обаче беше, че до нея стоеше едно още по-разкошно огледало — очевидно Мирнатиус обичаше, когато излиза от ваната, да се възхищава на себе си като на шедьовър.
Зад паравана извиках на стражите да поръчат чай, а Магрета, следвайки безмълвните ми указания, бързо ми сложи короната и огърлицата. Изглеждаш озадачена, макар че го направи, и още по-озадачена, когато я увих с резервното си наметало, а после се наведох да издърпам тежката кожа пред камината и я метнах на раменете й. Сложих краищата на кожата в ръцете й, тя я притисна около себе си и беззвучно оформяше въпроса, който искаше да зададе. Вдигнах пръст към устните си, за да я предупредя да мълчи, и й дадох знак да дойде до огледалото.
Тъмната гора от другата страна беше покрита с дълбок сняг. Не знаех дали ще успея да я преведа със себе си, но нямаше на какво друго да се надявам. Точно когато посягах за ръката на Магрета, чух гласа на демона:
— Къде е Ирина, къде е моята любима?
Магрета тихо ахна: хванах ръката й, а тя се взираше в огледалото и инстинктивно се дърпаше назад. Стиснах я по-здраво.
— Дръж се за мен — прошепнах аз и след като погледна уплашено назад само веднъж, тя кимна. Прекрачих през огледалото, дръпнах я със себе си и излязохме на замръзналия бряг на реката.
Глава 13
На сутринта панов Манделщам влезе, изтупа снега от ботушите си и каза спокойно на панова Манделщам:
— Не са ги хванали. Снегът заваля преди това.
Зарадвах се на снега. Макар че не знаех дали трябва да се радвам, ами ако Ванда и Сергей замръзнат до смърт някъде, но после реших, че ще се радвам на снега, защото понякога, когато работех на снега, ми се приспиваше и Па ме удряше по главата, за да се събудя и ме питаше искам ли да замръзна и да умра, и аз не исках, но не се плашех, защото щях само да заспя и нямаше да ме боли. Почудих се дали Па се е уплашил, когато умря. Мисля, че се уплаши.
За закуска панова Манделщам ми даде две паници овесена каша с мляко и сушени боровинки отгоре и ги поръси с малко кафява захар. Изядох ги и те бяха много хубави и сладки. После отидох да се грижа за козите, защото Ванда ми беше казала така да правя.
— И те трябва да закусят с нещо топло в такъв студен ден — каза панова Манделщам и ми помогна да приготвя голям леген с каша. Постарах се да дам на моите кози големи дажби. Изглеждаха много кльощави до козите на Манделщам и вчера другите кози ги блъскаха и хапеха. Но днес другите кози се радваха на компанията им, защото те бяха подстригани, а моите кози бяха с козината си, макар че по нея бяха полепнали бодили и боклуци.
На двора имаше много сняг. Събрах го с лопатата на голяма купчина, за да могат козите и пилетата да стигат до тревата. Земята беше замръзнала, но аз извадих орехчето от бялото дърво, разгледах го и се чудех дали да не го засадя тук. Но не бях сигурен и не исках да направя грешка, затова пак го прибрах в джоба си и влязох вътре. На обед панова Манделщам ми даде три филии хляб с масло и мармалад, две яйца и малко моркови и сухи сливи, сготвени заедно. Това също беше много хубаво.