— Колко време ще отнеме? — попита той разтревожено. Поклатих глава. Не знаех.
До края на деня предох, а Сергей ми изпра още вълна. Изпредох шест големи кълбета, колкото можех по-бързо, но си мислех, че няма да стигне, за да изплета калъфа на дюшека. После Сергей пак излезе и донесе още дърва. Донесе много, а аз направих голяма тенджера овесена каша, така че на другия ден да не се налага да излизаме. Можехме да ядем от тенджерата цял ден. После пак се качихме да спим на печката.
— Ванда — каза Сергей на следващата сутрин. Гледаше към масата. Аз също погледнах натам. Масата беше почистена. Столът беше прибран навътре, за да не пречи. Припомних си, че вечерта го бяхме облегнали до стената. Може би го бяхме върнали на мястото му, преди да си легнем. Но знаех, че не е така.
— Хайде да ядем — казах накрая.
Тенджерата с каша все още беше топла на печката. Вдигнах капака и погледнах вътре. Бях я напълнила догоре. Тенджерата не беше много голяма и можехме да я изядем за един ден. Но някой вече си беше сипал голяма порция. Не можех да се убеждавам, че не е така, или че Сергей е ял от нея, защото от тенджерата се подаваше голяма дървена лъжица, а снощи си бях помислила, че ми трябва голяма лъжица, но в къщата никъде нямаше такава.
— Спри — извиках аз и Шофер спря елените, но се обърна разтревожено и погледна през рамо двете фигури на брега на реката.
— Само човеци идват на това място — каза той тихо и настоятелно.
Но аз знаех коя е тя, момичето, което стоеше там с белите си кожи и познатата сребърна корона на главата — короната, която ми беше донесла моята: Ирина, дъщерята на херцога. А щом тя беше намерила път насам, значи имаше и път в обратната посока.
— Закарай ни до тях или ми отговори защо не можеш да го направиш? — казах аз с безмилостен тон и след момент Шофер неохотно ни върна по брега на реката и спряхме до тях.
Ирина носеше короната, огърлицата й блестеше и сребърният пръстен беше на ръката й, а дъхът й не замръзваше във въздуха. Тя беше прегърнала старата жена, която ужасно трепереше, макар че беше увита с дебела кожа, дъхът й висеше на малки облачета около главата й.
— Как попаднахте тук? — попитах аз.
Ирина ме погледна и по лицето й видях, че не ме разпозна.
— Не сме искали да влезем на чуждо място — каза тя. — Ще ни дадете ли подслон? Моята дойка не може да стои на студа.
— Влезте в шейната — казах аз, въпреки че Шофер потрепери, и й подадох ръка. Ирина се поколеба само за миг, погледна реката, после помогна на старата жена и се качи в шейната след нея. Свалих си наметалото и го метнах като одеяло върху старицата. Тя още повече се разтрепери и устните й започнаха да посиняват.
— Закарай ни до най-близкия подслон — казах аз на Шофер.
Той отново потръпна, но след малко обърна елените и подкара шейната покрай реката към тъмните дървета. От лявата ни страна цареше пълна нощ, а от дясната в далечината проблясваше бледа светлина, сякаш се намирахме на границата с мрака. Ирина беше обърнала глава, за да гледа как реката зад нас изчезва, после ме погледна. Дългата й тъмна коса контрастираше с белите кожи и сребърната корона на нея. От гората се носеха снежинки, полепваха по косата й и просветваха като мъниста по цялата й дължина. Светлата й кожа улавяше здрача зад гърба й и блестеше. Изведнъж осъзнах, че тя сигурно има елфическа кръв някъде в родословието си. Гледах бляскавото й сребро и осъзнах, че с нея бихме могли да си разменим местата, тя много по-добре щеше да се впише в това царство и да го направи свое.
— Как попаднахте тук? — попитах отново.
Но тя ме гледаше втренчено и се мръщеше.
— Аз те познавам. Ти си жената на бижутера.
Разбира се, тя не знаеше нищо повече. Никой не й е казал моето име или името на Исак. Тя беше принцеса, а ние нямахме значение. Ужасно бих искала тя да е права; аз да съм там в къщата на Басия или в моята.
— Не — казах аз. — Аз само му дадох среброто. Името ми е Мирием.
Шофер потрепери на седалката отпред и за момент очите му се стрелнаха назад ужасено. Ирина кимна и се замисли намръщено, после докосна огърлицата на врата си.
— Сребро от тук — каза тя.
— Така си дошла — продължих аз. — Среброто те е довело?
— През огледалото — потвърди Ирина. — То ме спаси, спаси ни нас… — Тя се наведе над старата жена: — Магрета! Магрета! Не заспивай.
— Иринушка — промърмори жената. Очите й бяха полузатворени и тя спря да трепери.
Шейната спря: Шофер рязко дръпна юздите и елените неспокойно надигнаха глави. Той гледаше втренчено пред себе си и седеше силно изправен с неподвижни рамене. Стигнали бяхме до ниска градинска ограда, почти скрита под снега, а от другата страна забелязах позната слаба оранжева светлина: в къщата имаше печка и огънят от нея проблясваше топло и гостоприемно. Ако се съдеше по изражението му, все едно че към нас се приближаваше враждебна тълпа.