— Мислиш ли, че демонът ще приеме сделка? Да погълне крал Старик вместо теб?
Ирина ми показа как среброто на Старик й позволява да преминава от едната страна на другата и обратно: заедно отидохме на двора и намерихме голямо корито зад къщата. Наляхме гореща вода върху снега в него, за да се получи локва с огледална повърхност. Тя втренчи поглед.
— Виждам мястото, откъдето дойдохме, спалня в двореца. Ти виждаш ли го? — попита тя, но аз виждах само нашите бледи лица, които се поклащаха във водата, а когато тя взе ръката ми и се опита да я прекара, само се намокрих до китката, но Ирина извади своята ръка напълно суха, без нито капка вода по нея. Тя поклати глава. — Не мога да те прехвърля със себе си.
Изпитах чувството, че съм спряла да съществувам в реалния свят, сякаш Старик ме беше изтръгнал от корените.
— Ще трябва да го убедя той да ме доведе — казах мрачно аз: точно както и той ми беше казал. Нямаше да е хубаво да съм от тази страна на водата, когато съпругът ми се срещне с преждевременния си край. Не мислех, че елфите щяха да ме приемат за тяхна кралица на негово място, поне докато не се научех да предизвиквам безкрайна зима, или да призовавам от земята бели дръвчета, или каквото там друго беше поискал.
Бързо завършихме планирането: нямаше кой знае какво да се планира, само време и място, а всичко останало се свеждаше до отчаяно действие, което беше единствената надежда за нас двете.
— Демонът не идва през деня — каза Ирина. — Появява се само нощем. Не знам защо, но ако можеше, той със сигурност би се опитал да ме нападне: днес бях сама с него, или почти сама. — Тя замълча и после замислено прибави: — Когато майката на царя е била осъдена като вещица, са я арестували и изгорили на кладата в един ден преди залез-слънце.
— Значи трябва да е вечер. — Замълчах и се замислих какво приемливо извинение бих могла да дам на крал Старик, за да ме върне. — Можеш ли да убедиш царя да дойде във Висня? — попитах бавно аз. — След три дни?
— Ако изобщо мога да го убедя в нещо друго, освен да ме убие.
Когато свършихме, Ирина се върна вътре при дойката си, а аз отидох при шейната. Шофер не зададе никакви въпроси, нямаше търпение да тръгнем. Седях и не виждах нищо до края на пътуването, виеше ми се свят и стомахът ме присвиваше.
Разбира се, умирах от ужас. Че ще се опитам, че няма да успея, че ще успея. Това приличаше на убийство — не, нямаше защо да се лъжа, то беше убийство. Но, от друга страна, Старик очевидно мислеше, че е съвсем редно той да ме убие, а аз също не му бях обещавала нищо; не бях сигурна дали наистина сме женени. Той ми беше дал корона, но със сигурност нямаше брачен договор и не се бяхме опознали един друг. Бих попитала някой равин, ако някога получех възможност да говоря с такъв. Но женени или не, равинът със сигурност щеше да ми каже, че мога да взема за пример Юдит и да отрежа главата на Старик, ако ми се отдаде възможност. Той беше враг на моя народ, не само мой. И все пак оставаха невероятните трудности по осъществяването на заговора.
Шофер спря шейната в подножието на стълбите, които водеха до покоите ми: Цоп седеше на най-ниското стъпало, сякаш беше чакала цял ден да се върна — тревожеше се, ако съдя по облекчението, което се изписа по лицето й, когато ме видя. Слязох сковано от шейната: от дългото пътуване цялото тяло ме болеше. Цоп ме поведе към стаята ми толкова бързо, че се задъхах, и потреперваше всеки път, когато трябваше да спре. Постоянно гледаше надолу и аз проследих погледа й до горичката: белите цветове нежно се затваряха и изглежда това показваше настъпването на нощта. Вероятно кралят щеше да се ядоса, ако не бях вкъщи да ми отговори на трите въпроса. После ми хрумна, че той може би се чувстваше задължен да предостави съпружески услуги, ако пропусне вечерния сеанс, затова ускорих крачка.
Той ме чакаше в стаята със скръстени ръце и пламнало от гняв лице, като светлината струеше от ъгълчетата на скулите и очите му.
— Питай — каза злобно той, щом влязох: слънцето вече залязваше в огледалцето, което ми беше дал.
— Кой живее в къщата на границата на нощта?
— Никой… — отговори той. — Питай.
— Това не е вярно — казах аз, а Цоп, която се покланяше на излизане, се стресна като кон, ударен с появил се отникъде камшик.
Очите на Старик се разшириха от възмущение и той пристъпи една крачка напред, сякаш искаше да ме удари.