— Имаше каша в печката — спонтанно възкликнах аз в уплахата си.
Той спря. Силно стисна устни и след малко довърши изречението си:
— … доколкото знам. Питай.
За малко да попитам пак. Той кипеше от гняв, по кожата му проблясваха искри и аз не можех да не си спомня как Шофер вдигна Магрета сякаш не е човек, а чувал с вълна, как Цоп и Флек обърнаха пълния със сребро сандък. Ако всеки обикновен елф можеше да прави това, какво ли би могъл да ми направи той? Исках да намаля напрежението. Изкушението ми беше познато: да се съглася, да се направя достатъчно дребна, докато отмине опасността. За момент се върнах там на снега, когато Олег се нахвърли върху мен, изкривил лице, стиснал големите си ръце в юмруци. Исках да се измъкна, да моля за милост и див страх лазеше по гърба ми.
Но всеки път се изправях пред същия избор: изборът между бързата смърт и смъртта, която настъпва малко по малко. Старик ме гледаше гневно, неземен и ужасен. Какъв смисъл имаше обаче да се страхувам от него? Въпреки всичката си магия и всичката си сила, той не можеше да ме убие по особено различен начин от Олег — можеше само да прекърши гърлото ми в снега. А ако го ядосам достатъчно, за да го направи, той няма да се въздържи, колкото и да го моля, точно както и Олег нямаше да се въздържи, когато го молех за милост в гората. Не можех да откупя живота си в последния момент, когато ръцете им са стиснали гърлото ми. Можех да го откупувам само като постоянно отстъпвам и се предавам; като по примера на Шехеразада нощ след нощ смирено моля моя съпруг-убиец да пощади живота ми. И както много добре знаех, нямаше никаква гаранция, че ще успея.
Нямаше да сключа тази сделка. Щях да се опитам да го убия, въпреки че почти сигурно щях да се проваля, но и нямаше сега да се страхувам от него. Изправих се и го погледнах в блестящите очи.
— Бих казала, че ми дължиш едно разумно предположение, ако можеш да направиш такова. Например, ако знаеш кой е построил къщата.
— Дължа ти? — изръмжа той. С крайчеца на окото си забелязах, че Цоп много бавно и внимателно отстъпва назад сантиметър по сантиметър и вече плавно излиза от стаята. — Дължа ти?
Внезапно той застана пред мен и сигурно се е придвижил толкова бързо, че очите ми не са могли да го възприемат. Сложи ръка на гърлото ми и повдигна брадичката ми с пръст, така че извих врат назад, но все още го гледах в лицето.
— А ако ти кажа, че ти дължа единствено два отговора? — каза тихо той и ме прикова с блестящия си поглед.
— Можеш да кажеш каквото си искаш — отговорих аз, без да се огъна, колкото и трудно да беше да говоря, докато стискаше гърлото ми.
— Още веднъж ще те попитам, сигурна ли си? — просъска той.
В гласа му се съдържаше злокобно предупреждение, сякаш искаше да каже, че скоро ще прекрача границата на търпението му. Но аз вече бях направила избора си. Бях го направила миналата зима, когато седях до леглото на майка ми и слушах как кашлицата отнема живота й. Направих го, докато стоях пред заледения праг на стотици къщи. В устата ми имаше горчив, жлъчен вкус, преглътнах го и отговорих със студенина, достойна за всеки господар на зимата:
— Да.
Той злобно изръмжа и ме пусна. Отиде в другия край на стаята, застана там с гръб към мен и стиснати юмруци.
— Ти се осмеляваш — каза той на стената, без да се обръща. — Ти се осмеляваш да ми се противопоставяш и да се държиш така, сякаш си ми равна…
— Ти направи това, когато сложи корона на главата ми! — казах аз. Ръцете ми вече започваха да треперят, дали от триумф или от гняв, или от двете. Стиснах ги здраво. — Аз не съм ти подчинена или слугиня, а ако искаш да имаш страхлива мишка за жена, намери си някой друг, който да ти превръща среброто в злато.
Той отново изсъска от безсилие или досада, постоя така още известно време като разярено дишаше, а раменете му се повдигаха и смъкваха.
— Една могъща вещица, на която й омръзнаха простосмъртните с техните постоянни молби за помощ, си построи къща на границата с огрения от слънцето свят, за да не могат да я намерят, когато иска да е сама. Но тя отдавна си замина и повече не е идвала, защото щях да знам, ако такава мощна енергия се е върнала във владенията ми.
Дишах все така тежко, все още ядосана, и в първия момент не почувствах като победа това, че отговори на въпроса ми; по-скоро не го очаквах.
— Какво е отдавна? — попитах прибързано.
— Мислиш ли, че ме интересуват мимолетните мигове, с които измервате времето във вашия живот там в огрения от слънцето свят, освен ако не ми се налага? Простосмъртни деца, който са се родили и отдавна са умрели, а техните деца вече са стари хора, това е всичко, което мога да кажа. Питай още веднъж.