— Не можем да останем тук завинаги — отговорих аз.
— Тогава да почакаме, докато той не гледа — каза Магра. — Ще почакаме, ще се върнем и ще избягаме.
— Ще избягаме от царя? Ще се промъкнем извън двореца, без никой да ни види? — Поклатих глава. — И после какво?
— Ще се върнем при баща ти… — каза Магра, но гласът й заглъхна. Баща ми щеше да отмъсти за убийството ми, но не можеше да ме отнеме от съпруга ми. Дори нямаше да опита.
Не отдръпнах ръце; мислех.
— Ако сега изчезна, независимо по каква причина — казах аз, — това ще доведе до война. Баща ми ще отиде при Улрих и Казимир и ще им даде повода, който търсят. А Мирнатиус и демонът му няма лесно да се предадат. Ще опожарят половин Литвас, без да се замислят. Който и да спечели, царството ще е разрушено. И Старик ще ни погребе всички под леда.
— Душенка — каза Магра неспокойно, — ти не трябва да се тревожиш за тези неща, не трябва да мислиш за тях.
— Кой друг да се тревожи за тях? Аз съм царица. — Което технически означаваше, че трябва да произведа престолонаследник, а иначе да си мълча и да не се натрапвам, но малко царици са се държали така, а аз нямах и друг избор. — Трябва да се върна.
— А ако демонът не иска този цар Старик? — попита тя. — Ти дори не трябва да се опитваш да сключваш сделки с такива същества.
Не изказах несъгласие с думите й, но внимателно издърпах ръцете си и нежно казах:
— Среши ми пак косата, Магрета. — Махнах короната си, обърнах се с гръб към нея и седнах на земята, за да й е по-лесно. Тя извади сребърния гребен и сребърната четка от чантичката си и се захвана за работа, а подръпването и тежестта на ръцете й ми бяха до болка познати. Когато свърши, заедно поставихме короната на главата ми и аз се върнах навън при водата.
Слугите излязоха и оставиха Мирнатиус сам. За момента той седеше с гръб към водата и беснееше, като от време на време ядосано отпиваше глътки от чашата си; храната в чинията му стоеше недокосната; стъпих в коритото, колкото можех по-бавно и внимателно и излязох от огромното огледало с позлатени рамки на стената зад него. Направих няколко крачки, отдалечих се от огледалото и тихо отворих вратата на терасата, сякаш току-що съм влязла от там.
— Добро утро, съпруже — казах аз в същия миг, а той почти падна от стола и разсипа чашата, от която по килима се разля дълго петно червено вино, обърна се и ме изгледа.
Стоях доста далеч от него: трябваше да съм благодарна за неговото разточителство при оформянето на това солидно пространство, защото иначе той за миг щеше да ми извие врата: докато стигне до мен, вече бях сложила ръка на дръжката на вратата и казах твърдо:
— Мога просто завинаги да изчезна и да видим тогава дали това ще се хареса на твоя демон, или искаш да обсъдим положението?
Той стана и погледна през вратите на терасата — по краката ми вече имаше сняг и изглеждаше, че зимният вятър ме е довял отникъде и със същата лекота ще ме отвее обратно.
— Какво точно има за обсъждане? — попита злобно той. — Защо изобщо се връщаш?
— За данъците, които събира баща ми — казах аз. Помислила бях какво ще го заинтересува — него, не демона му; той ми беше необходим като посредник и бях доста сигурна, че иска демонът му да е нахранен, защото иначе изскача и го бие.
— Знаеш ли какви са те? Знаеш ли какви са твоите? — прибавих, за всеки случай.
— Разбира се, че знам какви данъци събирам! — озъби се той, което означаваше, че няма представа какви данъци събира баща ми. — А ти може би искаш от мен да намаля данъците на баща ти?
— Знаеш ли какво се случва с твоите приходи? — нападнах го аз. — Намаляват ли?
— Да, разбира се, намаляват от година на година. Канех се да повиша ставките, но съветът вдигна такъв невъобразим шум… чакай, защо говорим за данъци? — избухна той. — За глупак ли ме мислиш?
— Не. Защо падат приходите ти? Защо съветът не ти разреши да вдигнеш данъците?
Той се разкрещя.
— Защото… — започна той и завърши по-спокойно, — защото зимите стават все по-тежки.
Поне не беше глупав. Още докато говорехме, той гледаше през мен към терасата, където се беше натрупал дълбок сняг, макар че след един ден щеше да започне месец юни. Снежинките влизаха след мен от терасата и се топяха по белите кожи на палтото ми; той вече не виждаше това като каприз на времето. А щом спря да го вижда като случайно неблагоприятно явление, започна да вижда останалото: много снежни бури, лоши реколти, гладуващи селяни, вдигащи бунтове владетели; добре хранените армии на съседите му в настъпление; блестящият му дворец се срутва с трясък и той пада в чакащия го гладен огън. Виждах как тези картини се изнизват една след друга пред очите му и той започва да се страхува, което беше целта ми.