— Това е Старик — казах аз. — Елфите правят така, че зимата да продължава.
Той пак беше недоволен, но от тук нататък слушаше какво му говоря. Хвърли се на един от позлатените кадифени дивани, а аз седнах срещу него. Между нас имаше голяма маса с плот от сребърно огледало и там на фона на нощното небе и падащия сняг светеше правоъгълното корито. Когато се облегнах и моето отражение се отдръпна, тази картина избледня и между нас застана отражението на зелената змия, увита около ябълката, а Мирнатиус се излегна, сложи ръка върху устните си и изслуша добре обмисленото ми предложение мълчаливо и намръщено.
Бях съгласна с Мирием: трябваше да доведем краля на Старик тук, а не обратното. От тази страна на огледалото аз имах името и мощта на баща ми зад гърба си, както и царска корона на главата си. Ако извадехме късмет, нашите две чудовища взаимно да се унищожат, най-вероятно дори войниците на Мирнатиус ще ме слушат, поне в началото, поради липса на някой друг, на когото да се подчиняват, а баща ми имаше свои две хиляди войници, които щяха да застанат зад гърба ми. Както винаги, той изобщо нямаше да се интересува от моите желания, но тогава желанията ни щяха да съвпадат: аз да остана жива.
Не споделих тези детайли от плана си с Мирнатиус. Разказах му само как хората на Старик продължават зимата, за да укрепят собственото си царство.
— Твоят демон ме желае заради кръвта на Старик, която тече във вените ми. Представяш ли си колко по-силно ще желае чистокръвния крал Старик? Ако иска, мога да му го доведа, а ти ще спасиш царството си и едновременно с това ще нахраниш демона си.
— И защо по-точно трябва да ти вярвам?
— Защо мислиш, че отново и отново се връщам? Вече би трябвало да си разбрал, че не ми се налага и че ти не можеш да ми попречиш да се махна. Мислиш ли, че ако ме заобикаляш с още стражи, ще промениш нещо? Ако е така, аз защо бих поемала този риск?
Той махна презрително с ръка.
— Аз и без това нямам представа защо правиш всичко това! Какво те интересува дали елфите ще замразят царството? Ти всъщност си една от тях.
Добър въпрос: Магрета също го зададе. На нея не можах да отговоря.
— Катеричките също ще умрат от глад, когато дърветата изсъхнат — отговорих аз.
— Катеричките! — Той ме изгледа възмутено, но макар че го казах с насмешка, думите по странен начин прозвучаха като истина, когато излязоха от устата ми.
— Да, катеричките — повторих аз и бях искрена. — И селяните, и децата, и старите жени и всички хора, които ти дори не виждаш, защото за теб са безполезни, и всички, които ще умрат преди тебе, и войниците ти. — Не знам какво изпитвах и какво ме накара да изрека тези думи. Гняв, вероятно. Винаги съм мислела, че да изпитваш гняв е безсмислено, също като куче, което се върти и гони опашката си. Какъв смисъл имаше да изпитвам гняв към баща си, към мащехата си или към слугите, които бяха груби с мен? Хората понякога се гневят на лошото време или на камъка, когато си ударят пръста на крака, или на ножа, когато се порежат, сякаш те нарочно са им го причинили. Всичко това ми се струваше безсмислено. Гневът беше огън в камина, а аз никога нямах дърва за него. Поне досега.
Мирнатиус ме гледаше намръщено, точно както ме беше гледал преди седем години, когато му казах да остави на мира мъртвите катерички. Как се осмелявах да мисля, че те могат да имат някакво значение, когато ставаше дума за неговото удоволствие? Това още повече ме ядоса и заговорих с още по-остър тон:
— Наистина ли те интересува какви са подбудите ми? Ти няма да бъдеш по-зле, отколкото си сега, ако лъжа.
— Може и да бъда, ако не ми казваш цялата истина, а ти не я казваш — отвърна той. — Все още не си ми казала как изчезваш и къде отиваш, нито къде си скрила онази стара сврака. И със сигурност не разкриваш никакви подробности за това как ще доведеш този принц Старик.
— Естествено, че не — казах аз. — Защо да ти имам доверие? Откакто се оженихме, ти нищо друго не правиш, освен да се чудиш как да ме напъхаш в гърлото на демона си.
— Сякаш някой ме е питал. Наистина ли мислиш, че исках да се оженя за теб? Той те искаше, и аз какво можех да направя, застанах пред олтара.
— Баща ми искаше да ме сложи на трона и аз какво можех да направя, застанах пред олтара. Не можеш да изтъкваш като оправдание пред мен, че някой те е насилил.
— Какво, ти да не би да си го направила с цел да спасиш катеричките и потъналите в кал селяни? — присмя ми се той, но не ме погледна в очите и след момент каза: — Добре. Довечера ще го питам дали би приел крал Старик вместо теб, а теб да те остави на мира.