В понеделник следобед след събирането на дългове вървях към къщата на панова Манделщам и срещнах две момчета от града, които си играеха в гората. Не бях едър като Сергей, но все пак бях по-голям от тях, затова те не се опитаха да се бият с мен, но панов Манделщам излезе прав, защото те не искаха и да играят с мен. Едното момче извика:
— Хубаво ли е да си убил собствения си баща?
Те побягнаха навътре между дърветата и не дочакаха отговора ми, но аз мислех за това до края на пътя. Не бях сигурен дали съм убил баща си, защото само исках той да не удря Ванда с ръжена; не бях искал да падне върху мен. Но той беше паднал върху мен и това беше част от причината, поради която беше умрял, затова може би нямаше значение, че не съм го искал. Не знаех дали е така.
Но знаех, че е хубаво да живея с панов и панова Манделщам. Вече никога не бях гладен, дори и малко. Винаги, когато си помислех за Сергей и Ванда, дори и когато бях на масата, имах чувството, че съм глътнал камъни, а не ядене. Щеше да е много хубаво, ако Сергей, Ванда и аз живеехме при панов и панова Манделщам. Къщата беше малка, но ние със Сергей можехме да спим в обора. Само че не можехме, защото Сергей беше блъснал баща ми и баща ми беше умрял.
После си мислех дали не е по-добре аз да живея при Манделщам, или всички ние да живеем при баща ми. Реших, че все пак щеше да е по-добре да живеем при баща ми, ако Сергей и Ванда бяха там и всичко с тях беше наред. Само че и това нямаше как да стане, дори и баща ми да не беше убит, защото той щеше да накара Ванда да се ожени за сина на Кайус. После започнах да си мисля дали щях да се чувствам по-добре, ако живеех тук със семейство Манделщам, или ако бях на друго, не толкова хубаво място, но със Сергей и Ванда. Трудно беше да мисля за това, защото не знаех какво ще е това друго място, но след като дълго мислих, бавно реших, че все пак исках да съм със Сергей и Ванда. Не можех да бъда щастлив с камъни в стомаха си.
Орехчето от бялото дърво беше в джоба ми. Често си мислех да го засадя в двора на Манделщам, но не го правех. Извадих го, огледах го и после казах на глас:
— Мамо, не мога да засадя орехчето, защото Сергей и Ванда никога няма да се върнат тук. Няма да го засадя, преди да намеря място, където аз, Сергей и Ванда можем да живеем заедно и да не е опасно.
Прибрах го в джоба си. Съжалявах, че не мога да го засадя, защото ми липсва чувството, че мама е наблизо, но все пак ми се струваше, че това е правилното решение. Сергей и Ванда ми бяха дали орехчето, за да го засадя, но мама би искала те да могат да идват.
Върнах се в къщата с кошницата. Докато панов Манделщам внимателно записваше всичко, го попитах:
— Знае ли някой къде са Сергей и Ванда?
Той спря да пише и ме погледна:
— Хората днес пак излязоха да ги търсят. Не намериха нищо.
Зарадвах се за това, но после се сетих, че то може и да е лошо.
— Но аз трябва да ги намеря. Ако никой друг не може, дори и големите хора, тогава аз как ще ги намеря?
Панов Манделщам ме погали по главата.
— Може би те ще ни съобщят, когато се намират някъде в безопасност — отговори той, но го каза някак нежно, както говориш нежни неща на коза, когато искаш да я накараш да дойде, за да я завържеш. Това не значеше, че иска да ми направи нещо лошо. Той просто искаше да съм на топло и спокойно място, за да не умра някъде в снега. Но ако стоях на това топло и спокойно място, никога нямаше пак да видя Сергей и Ванда.
— Те не могат да ни съобщят, ако ни съобщят, всички тук ще отидат и ще ги хванат.
Панов Манделщам не отговори, само погледна панова Манделщам, която беше спряла да преде и ме гледаше. Така разбрах, че съм прав, защото ако не бях прав, те щяха да ми го кажат.
— Сергей и Ванда ще отидат във Висня. Искат да помолят някого да има даде работа. — Трябваше да помисля, защото знаех, че той беше дядо на някого, но не знаех на кого. Но знаех името на дядото. — Панов Мошел.
— Това е баща ми — каза панова Манделщам. После се обърна към панов Манделщам. — Сватбата на Басия е в сряда. Може да отидем. И… — Тя замълча и се намръщи озадачено. — И… — продължи тя, сякаш се канеше да каже още нещо, но не го каза. Той я погледна и също се намръщи озадачено. Тя стана от чекръка и започна да се разхожда из стаята, стиснала ръце, без да гледа в нищо конкретно, но накрая спря пред полицата над камината. Вгледа се в няколко малки издялани от дърво куклички, подредени там.
— Мирием е там — каза внезапно тя. — Мирием е на гости на баща ми.