Каза го така, сякаш блъскаше някаква стена, за да извади името оттам. Панов Манделщам скочи толкова бързо, че писалката му падна на земята и силно пребледня. Щях да ги попитам кой е този човек, но когато си отворих устата, не можех да си спомня името, което тя каза. Панова Манделщам се обърна и протегна ръка.
— Йозеф… колко време…? — Тя замълча и лицето й не ми хареса.
Напомни ми на баща ми, който лежеше на пода и издаваше звуци, а после умря.
— Ще наема шейна — каза панов Манделщам. Вече беше станало късно, но той обличаше палтото си, което означаваше, че ще тръгнем веднага. Панова Манделщам бързо отиде до тайния буркан в огнището, преброи шест сребърни монети, сложи ги в кесия и му ги подаде. Той я взе и бързо излезе.
Панова Манделщам грабна една чанта, отиде в спалнята и започна да събира багажа, веднага щом той излезе. Радвах се, че отиваме да търсим Сергей и Ванда, но не ми харесваше, че бързаме. Тя сякаш се страхуваше, че нещо лошо ще се случи, ако спре да се движи. Наведе се и започна да вади различни неща от сандъка за дрехи. Помагах й, като държах отворена торбата, за да слага нещата вътре едно по едно, но после тя изведнъж спря. Седеше клекнала и гледаше в сандъка. Там имаше рокли, които бяха много малки за нея и чифт малки черни кожени ботуши. Бяха износени и имаха някои кръпки, но бяха хубави. Тя ги докосна и ръцете й трепереха.
— Твои ли са били? — попитах аз. Тя не каза нищо, само поклати глава. Сложи още няколко неща в торбата и затвори сандъка. Мислех, че сме свършили, но тя остана клекнала и държеше ръцете си на капака, а после ме погледна и пак отвори сандъка. Извади ботушите и ми ги даде. Пробвах ги. Малко ми бяха големи, но бяха толкова меки. Никога не бях носил кожени обувки.
— Обуй още един чифт чорапи — каза тя и извади от сандъка чифт дебели плетени чорапи, също малки. След това ботушите ми ставаха прекрасно. Беше ми топло на краката, когато излязох навън да се погрижа за козите. Можех да газя в снега и не усещах студ.
— Кой ще храни козите и пилетата, докато ни няма? — попитах аз, когато се върнах.
— Ще отида да говоря с панова Гавелите — отговори тя, облече си палтото, върза си забрадка, взе няколко монети от буркана и излезе. Гледах от прага как пресече улицата, отиде до отсрещната къща и почука на вратата. Панова Гавелите не я покани вътре.
Тя скръсти ръце на гърдите си, сякаш се правеше на стена, и я държа пред вратата. Не махна стената, докато панова Манделщам не й подаде монетите, после бързо ги взе и се скри вътре, като й затръшна вратата в лицето.
Панова Манделщам изглеждаше уморена, когато се върна в къщата, сякаш беше пътувала дълго време или беше работила цял ден на полето. Тя извади кошницата и я напълни с храна за пътуването. После разбърка въглените в огнището, посипа ги с пепел и огънят загасна и изстина. Когато свърши, шейната вече пристигаше. Панов Манделщам седеше на капрата. Той слезе, взе кошницата и чантата и й помогна да се качи отзад в шейната. Аз седнах до нея, той ни зави с две кожени наметала и дебели одеяла, после затвори вратата на къщата, след това затвори портата, качи се в шейната и седна от другата ми страна.
Коларят беше слабо момче на възрастта на Сергей. Носеше палто за едър човек и ми се стори, че отдолу имаше още две палта, затова изглеждаше едър на капрата. Той цъкна с език на големите коне и шейната потегли. Тръгнахме по пътя и минахме през града. Пълно беше с хора. Мисля, че по това време всички бяха свършили работата си за деня. И без това нямаше много работа на полето, защото снегът още не се беше стопил. Хората ни гледаха със строги, гневни лица. В края на пътя няколко души излязоха от една голяма къща с голям комин и табела с надпис и голяма чаша димящ крупник, нарисувана на нея. Те спряха шейната на пътя и казаха на панов Манделщам:
— Недей да мислиш, че няма да научим, евреино, ако помагаш на убийците да избягат от правосъдието.
— Ние отиваме във Висня на сватба — каза бързо панов Манделщам.
Един от мъжете изсумтя. Погледна коларя.
— Ти си момчето на Олег, нали? Алгис? — попита той и коларят кимна. — Стой с евреите. Наблюдавай ги. Разбираш ли ме? — Алгис пак кимна.
Погледнах към къщата. Панов Кайус стоеше на прага с ръце, скръстени на гърдите и вдигната брадичка, сякаш беше много горд с нещо. Чудех се с какво. Гледах го в очите. Той ме видя и се намръщи, но вече не гледаше гордо. Обърна се и бързо си влезе вътре. Алгис дръпна юздите и конете потеглиха. Ние отзад в шейната седяхме мълчаливо. Ние и преди бяхме седели мълчаливо, но сега това не беше хубаво мълчание. Въпреки че бяхме в шейна и тя беше открита, имах чувството, че сме затворени. Около нас изникнаха гъсти дървета, щом напуснахме града. Когато обърнах глава да ги гледам, те се превърнаха в дървена ограда, построена около пътя, за да не ни допуска.