Вече почти се сещах какво ще видя, когато Цоп ме отведе до складовете, но все пак изпитах ужас, като видях как вратите се отварят и влязох в първия малък склад, самият той три пъти по-голям от трезора на дядо ми, натъпкан догоре със сандъци и чували сребро от всички страни. Минах мрачно по пътеката между тях до второто помещение, което беше три пъти по-голямо от първото, където поне бяха оставени пътечки между чувалите и дървените рафтове, на които беше наредено съкровището.
Но в другия край се намираше входът към третия склад: две тежки врати, направени от бяло дърво и обковани със сребро. Отворих ги и от другата страна видях помещение, дълбано в планината сигурно от хиляди години, в което бяха натрупани огромни купчини с чували и отделно купища монети, по-високи от мен. Самата река се извиваше като змия в средата на помещението, блестящ замръзнал път, излизащ от един тъмен свод и изчезващ в друг: реката, изглежда, идваше през горичките с бели дървета, виеше се в недрата на планината и излизаше от другия й край като водопад. Беше ми отнело един ден, за да се справя с един-единствен сандък. Не можех да си представя колко магия ще е необходима, за да обърна всичко това в злато, а и колко време. Повече, отколкото имах.
Цоп стоеше до мен и ме поглеждаше крадешком.
— Отиди да ми донесеш нещо за ядене и пиене — казах мрачно и после се върнах в първото помещение.
Очакваше ме дълъг ден, а единственото, което исках, беше да си легна и да спя. Вместо това изпразвах чували, пълнех шепите си със сребърни монети и ги връщах обратно като златни. Опитах се да пъхна ръцете си в един чувал и да го превърна наведнъж, но не се получи добре: монетите не се превръщаха равномерно и когато го изсипах, някои монети бяха останали сребърни. Не се канех да превърна всичко тук в злато и после царят да ми пререже гърлото заради една-единствена сребърна монета, която се е търкулнала в ъгъла. Сигурна бях, че ако по някаква случайност оставя една монета непревърната, той ще я намери. По-бързо беше да ги превръщам внимателно, отколкото после да ги проверявам внимателно. Което изобщо не означаваше, че всичко става бързо. Бях обработила само няколко чувала, когато Цоп ми донесе табла с ядене и пиене.
Хапнах набързо няколко залъка, погледнах кърпата на таблата и я постлах на земята. Взех следващия чувал и изсипах половината на кърпата, среброто се разстла на един слой и така виждах кои монети са превърнати. След няколко опита открих начин да обработвам монетите като само прокарвам ръка по тях — не много бързо, защото тогава превръщането не ставаше напълно, но ако се движех с равномерен темп и насочвах волята си към тях, всички ставаха златни.
— Донеси ми голяма тъмна покривка за маса, най-голямата, която намериш — казах на Цоп и когато тя я донесе, започнах да изсипвам цели чували и сандъци на нея. На покривката се събираха наведнъж два до три чувала и когато свършех една партида, издърпвах покривката, изсипвах златото и я простирах пак върху него.
Малко смешно е да се каже, но започна да става скучно. Изсипвах магия с кофи, превръщах среброто в блестящо злато с пръстите си, но това бързо престана да бъде магическо действие. Бих искала да можех да превърна част от среброто в птици или просто да го подпаля. То престана дори да бъде богатство, също както ако повтаряш една дума много пъти подред, тя се превръща в безсмислица. Изморена бях, ръцете и краката ме боляха, но продължавах да работя. Седях върху злато и се подхлъзнах на злато в краката си, когато свалях още сребро от рафтовете и оставях празни чували и обърнати сандъци върху все по-големия куп в ъгъла. Нямах представа колко време мина, но накрая изпразних последния сандък от първото помещение и превърнах в злато последната сребърна монета в него. Обиколих, залитайки, рафтовете в стаята, и след като ги проверих три пъти, постоях и гледах глупаво няколко минути, после легнах върху планината от злато като някакъв невероятен дракон и без да искам, заспах.
Стреснах се и видях, че господарят на елфите Старик е застанал над мен и разглежда богатството, което съм му създала. Държеше шепа монети и се взираше в топлия им блясък със светнало от алчност лице. Изплаших се и се помъчих да се изправя на крака, но залитнах върху плъзгащото се злато. Той обаче нямаше никакъв проблем да стои здраво на краката си. Дори протегна ръка да ми помогне да се задържа, макар че жестът беше продиктуван не толкова от добри чувства, колкото от страх, че ще се просна на земята до него.