— Колко е часът? — промърморих аз.
Той не ми обърна внимание и не отговори на въпроса, което поне означаваше, че още не е вечер; не бях изгубила цял ден. Нямах усещането, че съм спала дълго: очите ме смъдяха и бях уморена. Поех дълбоко въздух. Той се беше отдръпнал, за да огледа стаята, надничаше в празните чували и сандъци, като все още държеше шепата злато в ръката си.
— Е? — казах аз. — Ако съм пропуснала някоя монета, сега е моментът да ми кажеш.
— Не — отговори той, пусна монетите от ръката си, а те дрънчаха и звънтяха, докато се наместиха на пода при останалите. — Превърнала си всяка монета в първия склад. Остават ти още два. — Каза това донякъде любезно и дори кимна с глава към мен, което ме учуди дотолкова, че само гледах втренчено след него, докато излезе от стаята. С резки движения си пробих път до вратата през златния куп и изтичах нагоре по стълбите до стаята си.
Но там на леглото си намерих огледалото, което той ми беше дал, и на него слънцето изгряваше с розови и златни лъчи. Седнах отчаяна и съсипана на леглото и се взирах в огледалото в ръката си. Бях изгубила цяла нощ, или почти цяла нощ за най-малкия склад. Имаше надежда да свърша и втория, ако повече не заспивам, но едва ли ще съм превърнала и една-единствена монета от третия, когато времето ми изтече.
Помислих си да избягам. Щях да стигна до къщичката в гората, може би, но каква полза от това? Не можех да изляза от неговото царство. Но не отидох и долу в складовете. Вместо това позвъних и казах на Цоп и Флек да ми донесат закуска и започнах бавно да закусвам. Мрачно ядях чиния след чиния риба и студени плодове, сякаш нямах никакви грижи в света и над главата ми не беше надвиснал огромен сребърен меч. Любезното държание на съпруга ми още повече ме убеждаваше, че ако се проваля, ме чака неизбежна смърт. Дори Цоп и Флек, когато мислеха, че не ги виждам, си разменяха погледи, с които се питаха какво правя. Но защо дори да опитвам, ако само ще му направя огромен куп злато, върху който да ми отсече главата? Техният закон, изглежда, не оставяше място за грешки и ако не успееш да свършиш, каквото си обещал, те поправят грешката в света, като те изхвърлят от него.
Канех се да изпия още една чаша вино — защо пък да не съм пияна до самия край — но изведнъж се отказах. Станах и казах на Цоп и Флек:
— Елате с мен долу в складовете. Изпратете да извикат Шофер да дойде при нас. Кажете му да вземе най-голямата шейна, с която разполага, и да я докара там.
Цоп ме изгледа учудено:
— Вътре в склада?
— Да — казах аз. — Нали реката сега е замръзнала. Кажете му да кара по пътя покрай горичката, докато стигне до там.
Елените гледаха доста смутено, когато излязоха от тунела и внимателно си проправяха път между огромните купища сребро: наложи се Шофер да слезе и да ги води напред. Флек, Цоп и Шофер гледаха дори още по-смутено, когато им казах какво искам да направят. Внимавах да не ги питам могат ли да го направят, просто им казах да го направят.
— Но… къде искаш да го занесем? — попита Цоп след малко.
Посочих тъмния вход на издълбания от реката тунел от другата страна на помещението.
— Закарайте шейната дотам и я разтоварете. Оставете достатъчно място за всичкото.
— Просто да го… оставим? — попита Флек. — В тунела?
— Ще го открадне ли някой оттам? — попитах хладно аз. Те и тримата потръпнаха и побързаха да се обърнат, като избягваха да ме погледнат, да не би случайно да прочета отговора в очите им. Всъщност безопасността на златото изобщо не ме интересуваше. Интересуваше ме друго: обещала бях да превърна в злато всяко късче сребро в тези три склада. Затова тук трябваше да има много по-малко сребро и това трябваше да стане много бързо. А ако мъжът ми не харесваше новото местоположение на парите си, можеше да ги върне на мястото им, след като приключа работата си.
След малко Шофер мълчаливо взе три чувала във всяка ръка и ги хвърли в шейната. Елените потрепнаха с уши при трясъка. След още един миг Флек и Цоп започнаха да му помагат.
След като видях, че изпълняват задачата си, се върнах във втория склад да действам на тъмната покривка. Беше още по-отегчително от вчера: цялото тяло ме болеше, но не бях чак толкова изтощена, затова работата беше по-скоро досадна, отколкото мъчителна. Продължавах да изсипвам чувал след чувал сребро и да го превръщам в злато — сребро — злато, сребро — злато — после избутвах златните монети в празните пътеки. Не прекъснах работа, за да ям или да пия. Огледалото на верижка бях окачила около врата си и слънцето в него се издигаше в небето със заплашителна скорост. Имаше шест огромни рафта, на които бяха подредени безброй сандъци със сребро, а аз не бях стигнала и до половината, когато златният блясък на обедното слънце започна да избледнява. Точно бях започнала втория рафт, когато в ъгъла на огледалото се показаха оранжевите лъчи на залеза. Първият от трите ми дни беше свършил.