Съпругът ми се появи няколко минути по-късно, следвайки убийствения си график. Вдигна няколко златни монети от безразборно нахвърляния куп до вратата и ги изпусна между пръстите си, докато оглеждаше напредъка ми; стисна устни и поклати глава, сякаш се подразни, като видя колко много още ми остава.
— В колко часа е сватбата? — попита той. Бях се съсредоточила — установих, че мога да превръщам едновременно голям брой монети, ако внимавам — но въпросът му ме прекъсна. Седнах назад и изпухтях.
— Обещах да танцувам на сватбата им, а музикантите няма да си тръгнат преди полунощ — отвърнах студено. — Имам дотогава.
Въпреки показната ми смелост съзнавах, че не ми остава много време: две нощи и два дена, през които с лъжичка да прокопая път през планината.
— Не си свършила тук, а ти остава и целият трети склад — каза той горчиво, като че ли поначало не беше негова вината, че е поискал невъзможното. Радвах се, че вратата е затворена и той не можеше да види какво се случва с третия склад от съкровищницата му. — Е, ще обработиш колкото можеш, преди да се провалиш.
Изгледах го презрително. Ако нямах никакъв шанс да успея, отдавна щях да съм престанала да работя.
Той пренебрегна възмутените ми погледи и само студено каза:
— Задай въпросите си.
Имах много по-голяма нужда от време, отколкото от отговори. Сигурно можеше да го попитам какво ще ми направи, ако не успея, но много не ми се искаше да знам и предварително да се страхувам за още нещо.
— Как мога да правя това по-бързо, ако знаеш някакъв начин? — попитах аз. Нямах големи надежди, но той все пак знаеше повече за магиите от мен.
— Не можеш да го правиш по-бързо, отколкото можеш — отговори той и ме изгледа подозрително, като очевидно смяташе въпроса за много глупав и не можеше да повярва, че съм го задала. — Защо аз ще знам, ако ти не знаеш?
Поклатих нещастно глава и изтрих челото си с длан.
— Какво има след края на царството ти? Където свършва светлината?
— Мрак — каза той.
— И сама виждам това — казах недоволно аз.
— Тогава защо питаш? — отговори той със същото раздразнение.
— Защото искам да знам какво има вътре в мрака — отговорих аз.
Той махна нетърпеливо с ръка.
— Моето царство! Моят народ и нашата дълбока издръжливост е това, което прави планината силна. През вековете на вашия простосмъртен живот, ние сме издигнали високо нашите сияйни стени и заедно сме извоювали тази устойчивост към мрака, за да живеем завинаги през зимата. Мислиш ли, че това се постига толкова лесно и че можеш да преминаваш сляпо през границите на моето царство и да намериш пътя си в друго царство? — Той огледа сърдито стаята и сребърния куп. — Може би вече съжаляваш за простосмъртната прибързаност на обещанието си и се чудиш къде може да избягаш, ако нарушиш клетвата, дадена в моето царство? Мислиш ли, че ще намериш някакъв път към царството на джуджетата и че те ще ти дадат подслон, за да избегнеш възмездието?
Той говореше с такова презрение, сякаш трябваше да се срамувам, че искам да избягам от него. Е, аз без колебание веднага бих се втурнала да бягам, само че знаех как да стигна до това царство на джуджетата точно толкова, колкото и до Луната, а той определено беше прав относно гостоприемството, което щях да получа там. И не остана въпрос, който да му задам. Вече не се интересувах от неговите обичаи и неговото царство: по един или друг начин щях да го напусна и исках само да ме остави да продължа работата си.
— Можеш ли да ми бъдеш от полза за нещо във всичко това? — попитах аз.
Той пак махна нетърпеливо е ръка.
— Не, доколкото виждам, а и да имаше, на теб и без това не ти е останало нищо, което да ми предложиш в замяна — каза той. — Ти надцени дарбата си, даде глупаво обещание и сега няма надежда да го изпълниш.
Обърна се и си отиде, а аз погледнах отровната сребърна планина около себе си и си помислих, че той най-вероятно е прав.
Глава 15
Толкова беше студено в малката къщичка, когато Ирина си тръгна, а белите дървета отвън сякаш се промъкваха към прозореца и искаха да промушат клоните си вътре. Държах тежкото килимче от кожа плътно увито около раменете си, примъкнах стола до печката, седях и треперех, после изядох още една чиния каша; костите ми бяха възпалени, усещах как се трият една в друга в ставите и изпитвах болка при всяко движение. Но най-лошо от всичко беше, че бях там съвсем сама с ужасната зима навън. Сложих още едно дърво в огъня и го побутнах, за да се разгори по-ярко и пламъкът да ми прави компания, да прогони студения мрак отвън, който не се променяше. Мястото не беше подходящо за стара жена, за уморена стара жена.