— Не влизай в гората, защото Старик ще те хване и ще те отведе в неговото царство — казваше майка ми, когато бях малка. И ето ме сега в неговото царство, седя и се крия като мишка, а какво ще стане, когато огънят загасне и кашата свърши? Добре поне, че имаше много дърва в сандъка до печката.
Който живееше тук, водеше чудновато домакинство. Докато Ирина говореше с онова странно еврейско момиче, намерих ягоди и мед, сол и овес, както и шест огромни кълба прежда, груба и неравна като каша на бучки, до които стоеше старомодно вретено. То драскаше пръстите ми, но вълната беше добра; беше изпредена без разресване и грижа от някой, който прекалено много е бързал, и не го е направил както трябва. Моята господарка херцогинята щеше да ме удари с пръчката си по кокалчетата за такава небрежна работа. Не сегашната херцогиня — Галина беше добър управител, но беше безразлична към преденето. Не и майката на Ирина преди нея — тя, ако изобщо се захванеше да преде, правеше конци, които светеха като алабастър, а през това време гледаше през прозореца, тихичко си пееше и не поглеждаше какво излиза изпод ръцете на другите. Имам предвид херцогинята преди тях.
Тя отдавна отиде в манастир, разбира се; чух, че е умряла преди десет години, бог да я прости. За последен път я видях в онзи ужасен ден, когато бащата на Ирина разруши градските стени по време на битката, която го направи херцог и сложи бащата на сегашния цар на трона. Гледахме от двореца как над битката се издига дим, всички жени бяхме събрани заедно, но когато димът започна да навлиза в града, херцогинята се дръпна от прозореца.
— Елате — каза тя на мен и шестте други момичета, които не бяхме омъжени, и ни заведе долу в подземието. Отвори една стаичка с вградена в камъните врата в дъното на подземието и ни заключи вътре. Тогава за последен път я видяхме.
Вътре беше толкова студено, тъмно и тясно. Ясно си спомних мястото сега в тази студена, тъмна къщичка, заобиколена от жестоката зима. Притискахме се една до друга, плачехме и треперехме. Те все пак ни намериха — войниците. Намериха всичко в къщата — бижутата, мебелите, красивата малка позлатена арфа, на която лейди Ания свиреше, преди да умре от треска; видях я счупена в един ъгъл. Толкова много бяха — приличаха на мравки, нахвърлили се на троха, която някой не е измел.
Но когато разбиха вратата на стаичката, беше късно през нощта; бяха много изморени и бяха останали само няколко души, другите бяха отишли да спят. Откриха ни само защото тогава вече бяхме толкова изплашени и мислехме, че са минали дни, а не часове. Едно от момичетата започна да се тръшка и да плаче, че никога няма да ни намерят и ще умрем зазидани в подземието. Всички прихванахме нейния ужас, затова щом чухме гласове, първо една от нас, а после всички заедно започнахме да викаме за помощ. И когато ни извадиха навън, паднахме в прегръдките им и плачехме, а те бяха добри с нас и ни дадоха вода. Един от тях беше сержант, който ни заведе при господаря си и му каза, че сме били заключени в подземието.
Ердивилас, барон Ердивилас тогава, беше в кабинета на херцога, където вече се чувстваше като в собствения си кабинет, навсякъде бяха разхвърляни неговите документи, неговите хора влизаха и излизаха от там. За мен това не беше нещо различно. Бях ходила там един, най-много два пъти. Не бях толкова хубава, че херцогът да ме повика, нито толкова грозна, че херцогинята да ме изпрати да занеса някакво съобщение. Новият херцог имаше по-твърдо лице от стария. Огледа ни и каза:
— Хубаво. Заведи ги в женската част на двореца и кажи на войниците да не ги закачат; не е нужно винаги да бъдем зверове. — После се обърна към нас: — Помогнете с каквото можете на другите.
Помагах колкото можех и когато не остана какво да правя, отидох и изпредох вълната в стаята на моята господарка, направих много чилета фини конци, а през това време гасяха пожарите из града и когато нещата малко се успокоих, той ме задържа в домакинството си, но не задържа онези, които не се бяха проявили като полезни.
Бях благодарна за това, както бях благодарна, че ме освободиха от стаята в подземието, макар и да го направиха вражески войници. Майка ми беше жена на беден рицар, който беше проиграл малкото си земя в хазарт и загубил парите си от евреите. Намерил й място при херцогинята и заминал да умре в кръстоносен поход, а херцогинята ме задържала от добро сърце, когато и майка ми починала — в същата треска онази зима и тя скърбеше за Ания; аз бях само няколко години по-малка от Ания. Но когато градът падна, вече не бях малка, а тя беше заминала при монахините още преди да ни освободят от подземието.