Не ми беше останал никой. Нямах никакви близки, откакто майка ми умря. Стоях в женската част на двореца и предях, годините минаваха една след друга и ръцете започнаха да ме болят, ако много дълго предях, а зрението ми отслабна и вече не ме биваше за фините бодове. И когато Силвия, майката на Ирина умря при раждането на мъртво момче, аз не останах да плача с другите жени, а се промъкнах в детската стая, където спеше малкото момиченце. Никой не я харесваше, както никой не харесваше и майка й, защото те, изглежда, не се интересуваха дали ги харесват. Тя беше много тиха през цялото време и макар да нямаше странните очи на майка си, в нейните се четеше проницателност. Ирина седеше в леглото, когато влязох, сякаш риданията я бяха събудили. Не плачеше. Само ме погледна с черните си очи и аз изпитах безпокойство, но седнах до нея, започнах да й пея и й повтарях, че всичко ще е наред. Когато Ердивилас дойде и видя, че вече се грижа за нея, ми каза да продължа да го правя.
Радвах се, че отново имах сигурно място, но след като той излезе, Ирина пак ме погледна проницателно, сякаш разбираше защо съм дошла да се погрижа за нея. Нямаше кого да обичам и макар че тя не беше мое дете, ми я бяха дали назаем. Но никога не бях сигурна какво чувстваше към мен. Другите малки деца тичаха при дойките и майките си за прегръдки и целувки. Тя не правеше това. През всичките тези години си казвах, че просто тя си е такава, хладна и спокойна като белия сняг, но дълбоко в себе си не бях истински сигурна, не и докато царят не изпрати хора да ме доведат, за да я измъчва чрез мен и видях, че щеше да постигне целта си. Странен начин да се почувствам щастлива.
Тя спеше тук на леглото в колибата, а аз бдях над нея и й пеех, пеех на моето малко момиче, седнала до огнището както през всички тези години, и сега знаех, че тя е моя, а не ми е дадена назаем за известно време. Вълната, която намерих, беше рехава, затова успявах да я изпреда с подутите си пръсти, освен това имах сребърния гребен и сребърната четка — единственото нещо, което майката на Ирина остави на дъщеря си. Сресах вълната, изпредох я и я навих на чилета. Като свърших всичко това, сложих още едно дърво в печката и седнах да преда и да чакам Ирина да се събуди.
Но тя се върна при него, при онова чудовищно същество, което дебнеше в двореца, черно зло, скрито под маската на красотата. Ако й причинеше зло, ако не чуеше… Но каква полза имаше да се тревожа? Не можех да направя нищо — една стара жена, тласкана насам-натам в потока на живота и сега изхвърлена на този странен бряг; какво можех да направя? Обичах я и се бях грижила за нея според силите си, но не можех да я защитя от мъжете и демоните. Сплетох косата й, поставих короната на главата й и я пуснах. А когато тя си отиде, правех каквото можех, а то беше да седя, да чакам и да преда, докато ръцете ми натежаха, отпуснах ги в скута си и за малко затворих очи.
Стреснах се и се събудих. Последното дърво в огъня догаряше. Отвън се чуха стъпки, бях изплашена и изгубена, опитвах се да си спомня къде съм и защо беше толкова студено, когато стъпките приближиха и Ирина отвори вратата. За един ужасен миг не я познах — тя стоеше толкова далечна и сребърна в рамката на вратата, с тази широка корона на челото и напиращата отвън зима, от която тя сякаш беше част. Но това все пак беше нейното лице и мигът отмина. Ирина влезе, затвори вратата, после спря и я погледна.
— Ти ли направи това, Магра? — попита тя.
— Да съм направила какво? — Погледнах я объркано.
— Вратата — каза Ирина. — Сега е закачена за стената.
Все още не разбирах: преди не е била закачена?
— Само предях — казах аз и исках да й покажа чилетата, но не можех да си спомня къде съм ги сложила; на масата ги нямаше. Но това не беше важно. Станах, отидох при моето момиче и хванах ръцете й; тя беше донесла кошница с неща за мен.
— Добре ли си, душенка? Той не ти е направил нищо лошо, нали?
Тя беше в безопасност за още един миг, още един миг, а животът в крайна сметка се състои от мигове.
Със Сергей погледнахме в тенджерата с каша и не казахме нищо. После се обърнахме и огледахме останалата част от къщата. Изведнъж си спомних, че бях прибрала вълната на рафта с вретеното и куките за плетене, а сега всичко беше струпано на масата. Или поне си мислех, че това е моята прежда, но се оказа, че не е. Тя беше навита на чилета и когато хванах едното, то беше различно — гладко, меко и много по-фино. До него седеше сребърен гребен, красив сребърен гребен, който би могъл да принадлежи на някоя царица, а на него бяха изобразени два елена с рога, теглещи шейна в снежната гора.