Спряхме, за да хапнем, когато свърших с преденето.
— Струва ми се, че мога да свърша за три дни — казах на Сергей, докато ядяхме вкусната каша с месо. Оставихме достатъчно количество в тенджерата.
— От колко време сме тук? — попита Сергей.
Спрях да ям и започнах да броя наум. Започнах от пазарния ден. Продадох престилките на пазара. Направих това сутринта, после си отидох вкъщи и там ме чакаше Кайос. Дори и на ум бързо прескочих останалата част, но каквото и да бях правила, то все пак беше станало в един ден. После избягахме в гората и бягахме много бързо, докато настъпи нощта. Докато намерихме къщата. Намерихме къщата на същия ден. Нямах чувството, че всичко това се е случило в един и същ ден, но така беше.
— Понеделник е — казах накрая. — Днес е понеделник. Тук сме от пет дни.
След като го казах на глас, и двамата известно време мълчахме над чиниите си. Нямахме чувството, че сме били в тази къща пет дни, но не защото ни се струваше, че току-що сме пристигнали. Струваше ни се, че винаги сме били тук.
После Сергей каза:
— Може би са съобщили за нас във Висня.
Спрях да ям и го погледнах. Искаше да каже, че може би изобщо не трябва да си тръгваме. Че трябва да останем тук.
— Трудно биха могли да съобщят при всичкия този сняг — казах аз бавно.
И аз не исках да си тръгвам. Но също така се страхувах от това място, където нещата изникваха отникъде, където някой предеше вместо мен, ядеше от кашата ни и ни гореше дървата. И не виждах защо беше редно да останем. Беше редно да останем, когато иначе бихме замръзнали и умрели от студ. Тогава трябваше да останем. И бяхме си платили за храната. Поправихме стола, ще поправим и леглото. Укрепихме прозорците и вратата. Но това не правеше къщата наша, за да живеем завинаги в нея. Не знаехме кои са те. Някой беше построил тази къща и това не бяхме ние. Не знаехме кои са те. Нямаше как да ги попитаме можем ли да живеем тук, дори и да искаха да ни пуснат.
— И без това не можем да тръгнем още три дни — каза Сергей. — Може би дотогава снегът ще се стопи.
— Ще видим — казах аз след малко. — Може би плетката няма да ми отнеме толкова много време.
Но след като разчистихме масата, отидох до рафта да взема плетката си и тя не беше там. Вместо това на рафта имаше половин все още пресен хляб, а под изящна, красива покривка имаше шунка, кръгло парче сирене и бучка масло, като от всички тях беше отрязано съвсем малко. Имаше голяма кутия чай и дори бурканче със сладко от вишни, каквото веднъж Мирием беше купила на пазара. Имаше още и кошница, в която всичко това можеше да се побере.
Стоях пред рафта и гледах толкова дълго, че накрая Сергей се разтревожи и дойде да види какво става. Не знаехме какво да правим. Не беше дори нещо, което бихме могли да си представим, че наистина се е случило. Не можехме да се преструваме, че просто не сме забелязали тази храна. Не можехме да се преструваме, че някой е дошъл в къщата, оставил е храната и си е отишъл. През това време бяхме будни.
Естествено, че ни се искаше да хапнем малко от тази прекрасна храна. Устата ми се изпълни със слюнка, когато си спомних вкуса на тези вишни и техния гъст сладък сироп, който миришеше налято. Само че ни беше страх, още повече, отколкото когато намерихме овеса и меда. А току-що бяхме яли, така че дори не бяхме гладни.
— Да го запазим за после — казах аз. — Сега не ни се яде.
Сергей кимна. После взе брадвата.
— Ще отида да нацепя малко дърва — каза той и излезе на двора, макар и вече да се беше стъмнило. Трябваха ни още дърва. Цял ден не бяхме слагали дърва в огъня, но сандъкът беше почти празен.
Намерих плетката на леглото. Стори ми се различна и когато я разгънах, видях, че парчето е толкова голямо, колкото го бях изплела, но някой го беше разплел и изплел отново. Сега плетката следваше красив мотив, някакво виещо се растение с цветя, което усещах с пръстите си. Никога не бях виждала нещо такова, освен да се продава на пазара за пари, но това беше много по-изящно.
Разплетох малко, за да видя как се прави мотивът, но всеки ред беше различен и бримките толкова се променяха, че не можех да запомня коя след коя следва. После си казах, разбира се, ами това е магия. Извадих от огнището една пръчка с овъглен край и използвах магията, на която ме беше научила Мирием. Започнах от началото на виещото се растение на първия ред и броях колко бримки има на всеки ред, записвах числото, а ако беше лицева бримка, я отбелязвах със знак отгоре, ако беше опаки бримка, слагах знак отдолу. Трябваше да измисля и други знаци, за когато бримките се събираха на едно място или се прибавяха. Пишех с дребни цифри, също както в книгата на Мирием. Имаше трийсет различни реда, преди да стигна пак до първия ред.