Но когато свърших, имах цялата картина записана на пода, превърната в числа. Изглеждаше много различно. Усъмних се дори дали това е същата картина. Но си спомнях как тези малки знаци в книгата на Мирием означаваха сребро или злато, взех плетката и изплетох още един ред. Не поглеждах към картината, докато работех. Казвах си, че трябва да имам доверие на числата. Така и направих, следвах числата за всичките трийсет реда, после спрях и погледнах какво съм направила — там беше виещото се растение с листа, също толкова красиво, и го бях направила аз. Магията беше подействала за мен.
Сергей се върна и изтупа снега от обувките си. По раменете му имаше прах. Сложи в сандъка големия наръч дърва, но те го напълниха едва до половината.
— Трябва да нацепя още — каза той. — Пак заваля сняг.
— Достатъчно топло ли ти е, Степон? — попита панова Манделщам. Казах да, защото и да не ми беше достатъчно топло, нищо не можеше да се направи. Бях на най-доброто място в шейната, закътан между панов и панова Манделщам под кожите и одеялата. В началото си помислих, че ми е толкова студено, защото Алгис ни шпионира, но не това беше причината. През целия следобед ставаше по-студено и по-студено, а небето се покри със сиви облаци, които все повече се сгъстяваха. Бяхме по средата на пътя за Висня, когато най-после заваля сняг. Отначало валеше леко, но после заваля силно и още по-силно, докато накрая не виждахме по-далеч от главите на конете. След известно време панова Манделщам каза:
— Може би трябва да спрем в следващото село и да прекараме там нощта. Сигурно не е далече.
Но не стигнахме до никакви къщи, въпреки че пътувахме още дълго време. Накрая панов Манделщам попита коларя:
— Алгис, сигурен ли си, че още сме на пътя?
Алгис се сви още в палтата си и се обърна назад. Не каза нищо, но по лицето му се виждаше, че е уплашен. Значи знаеше, че е загубил пътя. Преди известно време на един завой конете бяха минали между две дървета, които не бяха от двете страни на пътя, а просто далеч едно от друго. Снегът покриваше пътя и храстите, затова Алгис не забеляза и продължи напред. Сега бяхме загубени в гората и в нея нямаше никакви къщи. Елфите убиваха всеки, който си построеше къща далеч от реката.
Конете и без това вече не вървяха бързо. Бяха изморени и едва се влачеха. Големите им копита затъваха в дълбокия сняг и те на всяка крачка с труд ги изваждаха. Скоро съвсем щяха да спрат.
— Какво да правим? — попитах аз.
Алгис пак се беше обърнал напред и седеше приведен над юздите. Панов Манделщам го погледна в гръб и после каза:
— Всичко е наред, Степон. Ще спрем някъде, където не е много ветровито, ще завием конете с одеяла, ще ги нахраним с овес и трева, ако намерим. Ще стоим между тях, ще се завием с одеялата и ще се топлим, докато се съмне. Щом слънцето изгрее, ще знаем къде сме. Сигурен съм, че ще намериш добро място, Алгис.
Алгис не каза нищо, но след малко обърна конете и спря до едно голямо дърво. Ако дотогава не бяхме разбрали, че сме в гората, сега вече знаехме, защото покрай пътя няма такива големи дървета. Някой щеше да го е отсякъл и да си го е взел за себе си, стига да е достатъчно близо, за да го извози. То беше широко почти колкото един кон, а в него имаше прогнила хралупа, която можеше да послужи за подслон.
Ние с панова Манделщам държахме поводите, а панов Манделщам и Алгис отъпкаха снега до дървото и направиха стена от сняг около разчистеното място. Конете са много по-големи от козите. Малко ме беше страх от тях, но трябваше да помагам да ги държим, а те стояха мирно, не подскачаха като козите и се виждаше, че са много уморени. Накрая закарахме конете на разчистеното място, взехме всички одеяла от шейната и ги покрихме. Панов Манделщам взе чантите, сложи ги в хралупата и след това помогна на панова Манделщам да слезе от шейната, да мине през снега и да седне върху тях.
После се изправи и погледна Алгис. Алгис седеше до задната част на шейната. Беше навел глава.
— Не съм напълнил кофата — каза тихо той. Говореше за кофата със зърно. Нямаше храна за конете.
За около минута панов Манделщам не каза нищо. Мълчанието ми се стори дълго.
— Имаме късмет, че това е късен сняг — каза накрая той. — Сигурно има млада трева под него. Трябва да разровим и да им намерим трева и каквото друго има, за да ги нахраним.
Той продължаваше да се държи любезно, но ми се стори, че не го чувства, затова мълча толкова дълго време. Според мен това означаваше, че е много разтревожен. Тогава и аз станах много разтревожен. С всички сили помагах да ровим в снега. Защото панова Манделщам ми беше дала ботуши, можех да ровя снега и да стигам до земята. Но отдолу под голямото старо дърво имаше главно сухи борови иглички.