Всички тръгнахме в различни посоки.
— Не се отдалечавай толкова, че да не виждаш голямото дърво — каза ми панов Манделщам. — Снегът ще покрие стъпките ти и няма да можеш да намериш пътя обратно. На всеки десет крачки се обръщай и поглеждай назад.
Голямото дърво беше толкова голямо, че дълго време го виждах отдалеч. Броях и се обръщах на всеки десет крачки, докато стигнах до една поляна под открито небе. Там имаше едно голямо мъртво дърво. То беше расло, после беше паднало и сега тук имаше празно място. Рових в снега с ботушите и с един отчупен клон. Накрая намерих малко трева. Тя умираше поради снега, но не беше съвсем умряла, а под нея имаше изсъхнала стара трева. Извадих колкото можех повече. Не можеше да се каже, че е много, но дори и малко храна е нещо хубаво, когато си много гладен. Помислих си, че може би и при конете е същото като при хората. Събрах един наръч и го занесох обратно. Панова Манделщам беше останала при конете. Галеше ги по главите и тихичко им пееше. Те бяха клюмнали глави. Но тя им беше дала вода да пият. Не знаех откъде беше намерила вода, която да не е сняг, но после видях, че трепери, и разбрах. Беше сложила сняг в кофата за вода и я беше прегърнала с ръце, за да я стопли и стопи.
Разделих тревата на две и им я дадох. Отначало не искаха да я ядат, но панова Манделщам я взе и им даваше да ядат от ръката й. Започнаха да ядат и изядоха тревата много бързо. Панов Манделщам и Алгис също се върнаха. Не бяха намерили трева, но Алгис носеше дърва, за да се опита да запали огън. Те обаче бяха мокри и мисля, че нямаше да може да запали огън с тях.
— Има още трева, откъдето донесох тази — казах аз.
— Аз ще отида с него — каза Алгис на панов Манделщам. Той все още не вдигаше глава. Мислех, че го беше срам за това, че изгуби пътя и не е напълнил кофата със зърно, а сега се опитваше да каже, че съжалява. Не исках да чуя как казва, че съжалява, но и не можех да кажа, че не искам да дойде с мен до полянката. Алгис разстла палтото си на снега и събрахме голям куп трева, после Алгис занесе тревата, а аз останах да разравям още, докато той се върна да ми помага.
С Алгис ставаше по-лесно, отколкото ако бях сам, защото той беше по-висок и по-силен от мен. Но ми се искаше вместо него Сергей и Ванда да бяха с мен. Те и двамата бяха по-високи от Алгис и по-силни от него и щяха да съберат повече трева, както и нямаше да забравят да напълнят кофата със зърно. Може би нямаше да напълнят кофата, но това щеше да бъде само ако нямаше зърно, а не защото са забравили. И нямаше да ни шпионират.
Изобщо не бях любезен. Може би всички ще умрем от студ. Помислих си, че може би ако ние не умрем от студ, но конете умрат, защото е трябвало да работят много, без да им се дава достатъчно храна, а ние останем в гората без коне и без да можем да пътуваме, то ще бъде все едно си правим къща. И тогава Старик ще ни подгони. Не исках да си спомням какво Старик беше направил на Сергей, но понякога нощем се сещам за това. Сега пак се сетих.
Накрая с Алгис извадихме всичката трева, която можахме да намерим. Сега, като разравяхме снега, намирахме само местата, откъдето вече бяхме извадили тревата. Върнахме се. Конете изядоха всичко, но пак бяха с клюмнали глави и още бяха гладни. И им беше студено, защото нямаше огън. Панов Манделщам беше опитал, но дърветата и подпалките бяха много мокри, за да се получи искра. За нас имаше храна, защото панова Манделщам беше взела кошницата. И тя не би забравила да напълни кофата със зърно. Но тя раздели храната с Алгис и дори му даде толкова голяма порция, колкото даде и на панов Манделщам.
След като се нахранихме, един от конете дълбоко въздъхна и бавно се смъкна на земята. На земята беше много студено, но той беше много изморен и не можеше да се изправи, въпреки че панов Манделщам и Алгис се опитваха да го вдигнат на крака. Панова Манделщам държеше другия кон и се мъчеше да го убеди да стои прав, но след известно време и той се смъкна на земята. Главите им още повече увиснаха. Мислех, че ще умрат. И тогава, дори и ние да не умрем, на сутринта ще бъдем сами в гората. Както са били Сергей и Ванда, но ние не бяхме силни като Сергей и Ванда. Бяха ме оставили, защото те можеха да вървят дълго време в гората, а аз не можех. Освен ако и те не бяха продължили напред. Може би бяха спрели в гората и бяха умрели в снега, както щяхме да умрем и ние.