Аз нямаше какво да направя. Дори не бях достатъчно висок, за да водя конете за поводите. Когато другите се отказаха, панова Манделщам ме повика да седна до нея, облегнахме се на единия кон и се завихме с одеяло и кожена наметка. Тялото на коня и дървото ни пазеха завет. Панов Манделщам и Алгис седнаха и се облегнаха на другия кон по същия начин. Пъхнах ръцете си в джобовете и се свих до панова Манделщам. Орехчето все още беше в джоба ми, хванах го в шепата си и силно го стиснах.
Крал Старик си тръгна, а аз се върнах в големия склад да видя как върви работата. Не хранех огромна надежда — имаше толкова много сребро там. Това все пак беше по-хубаво, отколкото да нямам никаква надежда, а ми помагаше и това, че дразнех мъжа си, макар че той лесно се справяше с мен.
Цоп, Флек и Шофер бяха свършили много повече, отколкото очаквах. Определено ставаше по-бързо да хвърляш пари, отколкото да ги печелиш, а елфическата им сила също помагаше: вече бяха разчистили голям кръг в средата на помещението и шейната пак беше натоварена до половината. Бяха извадили почти всички чували и бяха останали само свободни монети; от тях имаше доста. Те и тримата се изправиха, когато влязох; независимо от магическата си сила, изглеждаха уморени. Нямах никакви угризения за това, че изхвърлях среброто на моя милорд, но ги карах да ми робуват, за да го свършат, а за да имам някакъв шанс да успея, имах нужда те да продължават да го правят до последния момент. Оставаха цялата нощ, денят утре и после още една нощ и един ден преди да са свършили танците. За щастие сватбата на Басия щеше да започне късно, тъй като тя беше градско момиче. Нямаше да има почивка и сън нито за тях, нито за мен, само че аз сама се бях натикала в тази ситуация, а те какво бяха виновни?
— Имам нужда от нещо за ядене и пиене — казах аз. — Донесете и нещо за себе си. Донесете и всичкото сребро, което притежавате или можете да вземете назаем и аз ще ви го превърна в злато и така ще изразя благодарността си за работата, която извършвате.
Те стояха абсолютно безмълвни и неподвижни. След малко се спогледаха — за да се уверят един друг, че съм го казала? — и после Цоп изтърси:
— Ние сме слуги.
— Предпочитам да не ми помагате само заради това — казах предпазливо аз. Те още изглеждаха много разтревожени, все едно че ги бях поканила да се разходим в стая, пълна със змии. Флек кършеше ръце и беше вперила поглед в тях.
Тогава Шофер изведнъж каза:
— Щедра — произнесе го така, сякаш е име, — макар и да не знаеш какво правиш, приемам обещанието ти и ако приемеш това като справедлива размяна, ще ти дам себе си.
Той сви ръка в юмрук, докосна гърдите си и ми се поклони.
— Аз също — каза Цоп, като преглътна и ми се поклони. Погледна към Флек, чието лице беше изкривено и измъчено.
— И аз — прошепна съвсем тихо Флек след малко, като притискаше двете си ръце към гърдите си и също се поклони.
Е, Шофер беше прав, не знаех какво правя, но определено бях направила нещо, което си струваше да се направи.
— Да — казах аз, а Флек изтича навън и отиде да ни донесе ядене. Междувременно Цоп и Шофер започнаха да товарят последните чували в шейната, сякаш собственият им живот зависеше от това, а не само моят. Можеше и така да е, знаех ли. Струваше ми се, че в такъв случай златото едва ли е достатъчна награда, но щом те така мислеха, нямаше да се оплаквам.
— Трябва да сменя елените — каза ми Шофер, когато Флек се върна и аз отидох да ям с тях в големия склад. Кимнах. Всички набързо хапнахме по няколко залъка, аз изпих чаша студена вода и се върнах да работя сама във втория склад.
Мисля, че наистина заспах един-два пъти през нощта, но не за дълго; задрямвах и отпусках глава, както седях, но скоро се стрясках и се изправях, защото чувах тропота на копита от съседното помещение и знаех, че още една пълна с чували шейна тръгваше към тунела, за да бъде разтоварена там. Смъдяха ме очите, гърбът и раменете ме боляха, но продължавах да прокарвам ръка по покривката и да изсипвам златните монети на пода.
Часовете течаха едновременно много бавно и много бързо. Исках тази агония да свърши, но когато на огледалцето ми се появяваха лъчите на изгрева, сърцето ми започваше силно да бие. Станах по-бърза, откакто изработих метода с превръщането на два реда едновременно. Бях прехвърлила половината от третия рафт, но ми оставаха още три. Трябваше да работя със същия темп до края, ако исках да свърша. Спрях, за да ям — Цоп ми донесе табла с някаква храна и чаша вода, а ръцете ми така трепереха, че водата се изплиска. Изгълтах всичко, което ми донесе, без да усетя вкуса му, и се върнах към безкрайния, мъчителен труд.