Юлиана Златкова
Сребърна пустиня
Вятърът полюшна сребърните дюни, те плавно се плъзнаха напред и се подгониха една-друга, а върху морето от пулсиращи песъчинки се открои прекрасна млада жена.
Мариана отмести поглед от екрана, въздъхна и се облегна на коленете на Владо.
— Стига с това видео — прозя се тя. — Скучно ми е.
Беше се отпуснала върху персийския килим пред масичката с телевизора и видеото.
— Мога ли да си взема едно бонбонче?
Владо се наведе напред в креслото и кимна. Мариана протегна ръка към бонбониерата, но се поколеба.
— Няма ли да напълнея?
— Няма — небрежно подхвърли Владо.
— Ама аз изядох вече два.
Владо впи очи в телевизора, където великолепната жена вдигна ръка, изстреля бляскава ракета и се огледа.
— Този ще ми е третият — отново въздъхна Мариана.
Тя си поигра с ресните на покривката, сплете от тях плитка, захвана втора, но се отказа и решително посегна към бонбониерата и си избра най-големия бонбон.
Жената-мечта беше замръзнала в очакване.
Владо си взе цигара и трескаво щракна със запалката. Мариана сложи ръка на коляното му и го погали. Шоколадовият бонбон се беше стопил между устните й. Дори цигарата не направи по-малко мъчителна мисълта за жената-мечта, изоставена сама в сърцето на сребърната пустиня. Владо отмести ръката на жена си и тръсна пепелта направо на килима.
Мариана въздъхна за трети път.
Сигналната ракета примига и отчайващо самотна се спусна към синкавите пясъци на враждебната планета.
— Защо пушиш? — попита Мариана.
— Ще станеш сто кила! — сопна се Владо. — Ако искам, мога изобщо да не пуша.
— Защо пушиш тогава?
— Защото ми се пуши.
— Аз пък ще ям, докато стана толкова дебела, че за теб да няма място в апартамента.
Помощ не идеше отникъде. Пустинята остана безмълвна.
Мариана си хапна още един бонбон.
Владо придърпа към себе си кристалната купа, взе си шепа семки и си ги изсипа в устата направо с люспите, без да откъсва поглед от екрана. Сърцето му се сви. Никой ли нямаше да спаси жената-мечта? Той изплю люспите в шепа и съкрушен ги остави на покривката. Мариана ги събра и ги сложи в пепелника. Владо лапна още една шепа. Тя бутна пепелника към него и обхвана с ръце коленете му.
— Владко, извинявай, аз няма повече…
Царствена и величествена мечтаната жена тръгна към далечния и непостижим хоризонт.
— Владенце, не ми се сърди, аз просто искам да си поговорим… Дали оня ден не е станало нещо, а?
— Кой ден? — меланхолично попита Владо, завладян от безгранична тъга.
— Ами… онази вечер…
Красива, нежна и безпомощна, жената-мечта продължаваше да се отдалечава сред равнодушните гонещи се пясъци. Те всеки миг можеха да я погълнат, да я затрупат, да я задушат и да оставят от нея само едно сияние в сърцето на Владо.
— Владе…
— Какво да е станало?
— Ами… нещо…
— Какво бе?
Той толкова се ядоса, че чак я погледна. Спомни си, че правиха секс оня ден, изсумтя и пак се втренчи в телевизора.
Мариана го погали по бузата.
— И да е станало, какво от това? — озъби се той.
— Нищо, ама… Понеже нали си бяхме говорили сега да не забременявам, да си поживееме, млади сме… Нали, Владе?
— Няма ли най-после да се научиш да броиш до двайсет и осем!
— Владе, ама нали нищо… Владко, миличък, кажи ми, че нищо не е станало.
— Нищо не е станало.
— Абсолютно сигурен ли си?
— Абсолютно.
Жената-мечта се обърна изведнъж, сякаш беше чула глас или друг сигнал, достъпен само за нейните съвършени сетива. Заслуша се, после затича обратно.
— Ти не можеш да бъдеш абсолютно сигурен — каза Мариана. — Никога няма сто процента сигурност… Това го пише в списанието…
— Разкарай се!
Прекрасните устни на жената-мечта се разтвориха в лъчезарна усмивка. Погледът й се изпълни с надежда и се устреми напред, насам, към Владо. Стройното й тяло се изпъна като струна, сякаш ще разчупи омразното стъкло, което ги разделя и да се спаси в прегръдките му от омразната пустиня.
Мариана взе дистанционното и изключи видеото.
— Защо го изключи? — сепна се Владо.
— Изключва ми се.
— На мен пък ми се гледа!
— Това изобщо не ме интересува.
Владо скочи, направи няколко разгневени крачки из хола и посегна към цигарите, но Мариана го изпревари, взе от масичката целия пакет и се зае да ги къса една по една.
— Аз за какво съм те довела тука? — каза тя. — Да гледаш видео ли?
Владо занемя. Няколко секунди я гледа втрещено, после седна обратно във фотьойла и каза:
— Я си гледай работата.
— Какво каза?
— Да ти промия ли ушите?
— Мисля, че си позволяваш прекалено много.