Холи Блек, Касандра Клеър
Сребърната маска
Магистериум #4
На Елиас Делос Чърчил,
който може би е злият близнак
ГЛАВА ПЪРВА
ЗАТВОРЪТ НЕ БЕШЕ какъвто Кал си го представяше.
Той беше израснал с криминалните сериали по телевизията и очакваше да има сърдит съкилийник, който да му покаже къде зимуват раците и да го научи да вдига тежести. Трябваше да мрази храната и да не заговаря никого, за да не бъде намушкан с нож, хитро скалъпен от клечки за зъби.
Но единствената прилика между затвора на маговете и тези по телевизията се оказа това, че главният герой е обвинен в престъпление, което не е извършил.
Сутрин се събуждаше от светлините в Паноптикона — ту смътни, ту ослепително ярки. Премигваше и се прозяваше, а след това гледаше как другите затворници — бяха около петдесет — излизат от килиите си. Те вероятно отиваха на закуска. Подносът на Кал се доставяше до вратата от двама стражи, единият от които винаги се мръщеше. Другият изглеждаше уплашен.
Тази сутрин Кал, който се бе отегчил през последните шест месеца, направи физиономия само колкото още повече да наплаши втория страж.
Те не го възприемаха като петнайсетгодишно момче. Като хлапе. Смятаха, че е Врагът на Смъртта.
През цялото това време никой не го бе посетил. Нито баща му. Нито приятелите му. Кал си казваше, че не им е разрешено, но това не го успокояваше много. Вероятно здравата бяха загазили. Вероятно им се щеше дори да не са чували за Калъм Хънт.
Хапна малко от помията в подноса, а после си изми зъбите, за да махне вкуса й от устата си. Стражите се върнаха, този път за разпит.
Всеки ден го отвеждаха до стая с бели стени и без прозорци. Там трима членове на Асамблеята го разпитваха за живота му. Това бе единственото прекъсване на сивотата в деня му.
Какъв е първият ви спомен?
Кога осъзнахте, че сте зъл?
Твърдите, че не можете да си спомните нищо от миналото ви като Константин Мадън, но защо не понапрегнете паметта си?
Колко пъти сте се срещали с Майстор Джоузеф? Какво ви каза? Къде е крепостта му? Какви са плановете му?
Каквото и да отговореше, те се връщаха на подробностите, докато Кал не се объркаше. Освен това го обвиняваха, че лъже.
Понякога, когато се изморяваше или му ставаше скучно, се изкушаваше да излъже, понеже бе ясно какво искат да чуят. Струваше му се, че ще му е по-лесно, ако им го каже. Но той не излъга, тъй като списъкът му с деяния на черен лорд се бе върнал в главата му и Кал си определяше точки за всичко, което един черен лорд би направил. Лъжата определено се броеше.
Лесно бе да натрупаш точки за черен лорд в затвора.
Разпитвачите му говореха много за опасния чар на Врага на Смъртта и за това, че не бива да се допуска Кал да разговаря с другите затворници, за да не ги омае да подкрепят злокобните му планове.
Кал би намерил това за ласкателно, ако не му бе ясно, че според тях той умишлено крие този аспект от характера си. Ако Константин Мадън бе имал опустошителна харизма, те чувстваха, че Кал умишлено излъчва точно обратното. Не изгаряха от желание да го виждат, на него също не му се щеше да ги вижда.
Но този ден Кал бе изненадан. Когато влезе в стаята за разпит, там не го очакваха обичайните разпитвачи. Вместо тях, от другата страна на бялото бюро седеше някогашният му учител Майстор Руфъс, облечен в черно. Плешивата му кафява глава лъщеше под твърде ярките светлини.
Кал много отдавна не беше виждал човек, когото познава. Идеше му да скочи през масата и да прегърне Майстор Руфъс, макар че той го гледаше много свирепо и изобщо не си падаше по прегръдките.
Кал седна на стола срещу учителя си. Дори не можеше да махне или да стисне неговата ръка, тъй като китките му бяха оковани със светеща верига от невероятно здрав метал.
— Как е Тамара? — прокашля се той. — Добре ли е?
Майстор Руфъс остана загледан в него.
— Не знам дали трябва да ти казвам — рече накрая той, — не съм сигурен кой си, Кал?
Сърцето на Кал се сви.
— Тамара е най-добрата ми приятелка. Искам да знам как е тя. Как е Пакостник? Дори Джаспър!
Бе странно да не спомене и Аарън. Макар да знаеше, че Аарън е мъртъв, макар да си припомняше смъртта му отново и отново — той присъстваше в живота на Кал повече, отколкото когато бе жив. Липсваше му.
Майстор Руфъс подпря с ръка брадичката си.
— Искам да ти вярвам — каза той, — но ти си ме лъгал доста време.