— Нямах избор! — възрази Кал.
— Имаше избор. Можеше да ми кажеш по всяко време, че Константин Мадън живее в теб. Откога го знаеш? Измами ли ме, за да те взема за чирак?
— По време на Железния изпит? — Кал не можеше да повярва. — Нищичко не знаех тогава! Опитах да се проваля. Не исках да влизам в Магистериума.
— Точно това, че се опита да се провалиш, привлече вниманието ми — погледна го скептично Майстор Руфъс. — Константин би направил това. Той би съобразил как да ме манипулира.
— Но аз не съм той — каза Кал, — може и да нося душата му, но не съм той.
— Дано да не си — отвърна Руфъс, — за твое добро е.
Внезапно Кал се почувства уморен до мозъка на костите си.
— Защо дойдохте? — попита той учителя си. — Защото ме мразите ли?
Това, изглежда, обърка Майстор Руфъс за миг.
— Не те мразя — каза той с глас, в който имаше повече тъга, отколкото гняв. — Харесвах Калъм Хънт. Много. Ала някога харесвах и Константин Мадън, а той едва не ни съсипа. Може би затова дойдох. За да видя дали мога да вярвам на преценката си за характерите на хората, или съм направил една и съща грешка два пъти.
Изглеждаше толкова уморен, колкото се чувстваше Кал.
— Приключиха с разпитите — продължи Руфъс, — сега трябва да решат какво да те правят. Мислех да кажа на прослушването това, което ми съобщи току-що. Може и да носиш душата на Константин, но не си Константин. Но трябваше да те видя, за да повярвам.
— И?
— Той беше много по-обаятелен от теб.
— Така казват всички — промърмори Кал.
Майстор Руфъс се поколеба за кратко и попита:
— Искаш ли да излезеш от затвора?
Той бе първият, който му задаваше този въпрос.
— Не зная — каза Кал след кратък размисъл. — Аз… Аарън умря заради мен. Може би тук ми е мястото. Може би трябва да си остана вътре.
След това признание настъпи дълго и тежко мълчание. Майстор Руфъс се изправи на крака.
— Константин обичаше брат си — каза той, — ала никога нямаше да каже, че заслужава да го накажат за смъртта му. Вината винаги бе на някой друг.
Кал не каза нищо.
— Тайните нараняват пазителя си повече, отколкото можеш да си представиш. Винаги съм знаел, че пазиш тайни, Калъм. Надявах се някой ден да ми ги разкриеш. Ако го беше сторил, може би нещата щяха да се развият другояче.
Кал притвори очи. Опасяваше се, че Майстор Руфъс е прав. Беше пазил тайните си и бе накарал Тамара, Аарън и Джаспър също да ги пазят. Само ако бе отишъл при Майстор Руфъс… Само ако бе отишъл при някого, който и да е. Може би наистина всичко щеше да бъде различно…
— Зная, че пазиш още тайни — продължи Майстор Руфъс и го изненада.
Кал вдигна очи.
— Значи смятате, че ви лъжа? — попита той.
— Не — отвърна Майстор Руфъс, — но това може да е последният ти шанс да се освободиш от тежестта им. И моят последен шанс да ти помогна.
Кал се сети за Анастасия Таркуин и как тя се бе разкрила пред него като майка на Константин. В онзи момент не знаеше какво да мисли. Бе съкрушен от смъртта на Аарън и задето всички смятаха, че го е предал. Но с какво щеше да помогне, ако разкриеше това на Майстор Руфъс? Нямаше да помогне. Само щеше да нарани някой друг — тя му се беше доверила.
— Искам да ти разкажа една история — заговори Майстор Руфъс. — Някога имаше един маг, който много обичаше да преподава и да споделя любовта си към вълшебствата с другите. Когато една трагедия постави вярата му на изпитание, той осъзна, че е сам, и отдаде целия си живот на Магистериума. Извън училището си нямаше нищо.
Кал премигна. Бе почти сигурен, че историята е за самия Майстор Руфъс. Трябваше да признае, че не си бе представял този учител да има живот извън Магистериума. Не беше и помислял, че Руфъс има приятели, семейство или някой, когото да посещава през почивните дни или на когото да се обажда с торнадо, вместо с телефон.
— Може да ми кажете, че историята е за вас — заяви Кал на учителя си, — това няма да намали емоционалния ефект.
— Хубаво! — гневно го изгледа Майстор Руфъс. — След Третата Война на маговете се изправих срещу самотата на живота, който бях избрал. Съдбата пожела скоро след това да се влюбя. В една библиотека, докато рових из архивите. — Учителят се подсмихна. — Но той не беше маг. Не знаеше нищо за нашия таен свят, а аз не можех да му кажа. Щях да наруша всички правила, ако му бях споделил как работи светът ни, а той щеше да ме сметне за луд. Затова му казах, че работя в чужбина и мога да си идвам по празниците. Говорихме често, но на практика го лъжех. Не исках, но го правех.
— Това не е ли история, която показва, че е по-добре да пазим тайните си? — попита Кал.