Веждите на Руфъс отново се размърдаха заплашително, за да се смръщят по наистина впечатляващ начин.
— Разказвам ти тази история, за да покажа, че знам какво е да пазиш тайни. Разбирам как тайните предпазват другите и нараняват онези, които ги носят в себе си. Кал, кажи ми, ако имаш нещо за казване, и ще направя каквото мога, за да ти помогна.
— Нямам повече тайни — отвърна Кал.
Майстор Руфъс кимна, а после въздъхна.
— Тамара е добре — каза той. — Да учи без теб и Аарън е самотно, но се справя. Липсваш на Пакостник, разбира се. А за Джаспър нямам представа. Той прави някакви странни неща с косата си напоследък, но това може и да няма нищо общо с теб.
— Добре — рече Кал, малко като замаян, — благодаря.
— Що се отнася до Аарън — продължи Майстор Руфъс, — той бе погребан с всички почести, които се полагат на един Макар. На погребението му присъстваше цялата Асамблея, както и всички от Магистериума.
Кал кимна и сведе поглед към пода. Аарън бе погребан. Да чуе как Майстор Руфъс изрича тези думи, да усети болката в гласа му го направи повече от истинско за Кал. Това завинаги щеше да си остане централният факт в живота му — ако не беше той, най-добрият му приятел щеше да е все още жив.
Майстор Руфъс се отправи към вратата, но спря за миг и отпусна ръка върху главата на Кал. Гърлото на младежа се сви по начин, който го изненада.
Когато Кал бе ескортиран обратно до килията си, го чакаше следващата изненада за деня. Баща му Алистър стоеше отвън и го чакаше.
Той му махна с ръка и Кал размърда окованите си китки. Трябваше да премигне няколко пъти или опасният злодейски чар на Врага на Смъртта щеше да се разпадне в сълзи. Стражите въведоха Кал в килията и свалиха оковите му. Това бяха възрастни магове, облечени в тъмнокафявите униформи на Паноптикона. След като освободиха ръцете му, сложиха около крака му метални пранги, които бяха свързани с кука в стената. Веригата бе достатъчно дълга, че да позволи на Кал да се разхожда из килията, но не достатъчно да стигне до решетките или вратата.
Стражите напуснаха килията, заключиха я и се оттеглиха в сенките. Кал обаче знаеше, че са там. Това бе идеята на Паноптикона — винаги някой те наблюдава.
— Добре ли си? — каза Алистър с подрезгавял глас веднага щом стражите изчезнаха. — Не са те наранили?
Изглеждаше сякаш иска да хване Кал и да прокара длани през нараняванията му, както правеше, когато Кал паднеше от катерушка или се удареше в дърво със скейтборда си.
— Изобщо не са ме наранявали физически — поклати глава Кал.
Алистър кимна. Очите му изглеждаха зачервени и уморени иззад очилата.
— Трябваше да дойда по-рано — каза той, като се настани на неудобния метален стол, който стражите бяха поставили от другия край на решетките, — но не беше разрешено да имаш посетители.
Облекчението, което Кал почувства, бе невероятно. Някак си бе успял да се убеди, че баща му е щастлив от това, че той е в затвора. Или ако не щастлив, то поне по-спокоен без него. Радваше се, че това се оказа невярно.
— Опитах всичко — каза на сина си Алистър.
Кал не знаеше как да отговори. Нямаше начин да му каже колко съжалява. Освен това не разбираше защо внезапно са му разрешили да има посетители… освен ако вече не бе необходим жив на Асамблеята.
Може би това бяха последни посещения.
— Сега се видях и с Майстор Руфъс — каза той на баща си, — според него са приключили с разпитите ми. Това означава ли, че ще ме убият?
Алистър изглеждаше шокиран.
— Кал, те не могат да направят това! Ти не си сторил нищо лошо.
— Смятат, че съм убил Аарън! — извика Кал. — В затвора съм! Очевидно мислят, че съм направил нещо лошо.
А и аз наистина направих нещо лошо, добави си той наум. Дори ако Алекс Страйк бе човекът, убил Аарън в действителност, тайната на Кал бе причината приятелят му да умре.
Алистър поклати глава, без да обръща внимание на казаното от Кал.
— Страх ги е. От теб и от Константин. Затова си търсят извинение да те държат затворен тук. Всъщност не вярват, че си отговорен за смъртта на Аарън. — Алистър въздъхна. — Ако това не те успокоява, замисли се — понеже не разбират как Константин е прехвърлил душата си в теб, със сигурност не искат да рискуват да я прехвърлиш в някой друг.
Бащата на Кал мразеше света на маговете и по принцип не бе голям оптимист, но в случая мрачното му мислене накара Кал да се почувства по-добре. На него не му бе и хрумвало, че може да прехвърли душата си в трети човек или пък че маговете ще се безпокоят за това.
— Значи ще ме оставят затворен тук — каза Кал, — ще захвърлят ключа и ще ме забравят.