— Не — внезапно заряза всякакви преструвки Джаспър, — дойдох тук, понеже… ами… Селия скъса с мен.
— Какво? — Кал не повярва на ушите си. — Не го вярвам.
— Знам — каза Джаспър, — и аз не мога да повярвам. — Той се друсна на неудобния стол за посещения. — Двамата си пасвахме идеално.
Кал съжали, че не може да стигне до него, за да го удуши.
— Не, исках да кажа, че не мога да повярвам как си минал през шест проверки, сред които и това да те опипат за оръжия, само за да ми се жалваш за любовния си живот!
— Но аз нямам на кого друг да се оплача, Кал!
— Понеже съм окован и не мога да избягам ли?
— Точно така! — Джаспър изглеждаше много доволен. — Всички останали бягат, като ме видят. Но те не разбират. Трябва да си върна Селия.
— Джаспър — каза Кал, — ще те питам нещо и те моля да отговориш искрено.
Джаспър кимна.
— Това нова стратегия на Асамблеята за извличане на информация чрез мъчения ли е?
Точно когато зададе въпроса, тънка струя пушек се надигна от пода, последвана от пламъци. Някъде зави сирена.
Паноптиконът гореше.
ГЛАВА ВТОРА
ДВАМАТА СТРАЖИ, КОИТО бяха довели Джаспър до килията на Кал, започнаха да си говорят шепнешком. От другата страна на затвора се разнесоха викове, които после рязко прекъснаха.
— Мисля, че ще е по-добре да тръгвам — стана на крака Джаспър и се огледа притеснен.
— Не! — кресна единият от стражите, — това е знак за тревога! Никой посетител не може да се придвижва сам. Заради твоята безопасност ще трябва да ни последваш, докато евакуираме затворника.
— Искате да остана до Врага на Смъртта, когато той е извън килията си? — повиши тон Джаспър, сякаш имаше от какво да се страхува. — Това ли е безопасно?
Кал завъртя очи към тавана.
Един от стражите деактивира секция от елементалната стена, влезе в килията на Кал и му постави нови белезници.
— Хайде — каза той, — вървиш между нас, а чиракът е отпред.
— Нещо не е наред — удари пети в земята Кал.
— Има пожар — добави Джаспър, — това определено не е наред.
— Слушах седмици наред от маговете, че това място е непревземаемо. Нищо не може да проникне в него. Нищо не може да го унищожи. Не би трябвало да има пожар.
Стражите изглеждаха все по-нервни.
— Млъквай и тръгвай — каза единият, като дръпна Кал за ръката.
— Огънят гори — каза Джаспър и втренчено загледа Кал.
Цитираше Петостишието, петте реда текст, които описваха елементалната магия. Стражите го изгледаха. Явно си го спомниха от училище.
Въздухът пред килията на Кал ставаше все по-горещ. Хора тичаха по коридорите и викаха. Затворниците от другите килии също бяха изведени и маршируваха в редици към изхода.
— Знам — каза Кал, — но това място не би трябвало да пламне.
— Предупредиха ме, че си убедителен — рече стражът и блъсна Кал пред себе си. — Мълчи и върви!
Парчета скала и разтопен метал започнаха да падат от покрива. Кал реши, че е време да спре да се безпокои защо това се случва и да се постарае да се измъкне жив. Четиримата бързаха по коридора, който ставаше все по-горещ и по-горещ. Кал накуцваше, кракът го болеше зверски. Не беше ходил толкова много от месеци.
Чу се трясък. Част от пода пред тях се разпадна във фонтан от пламтящи отломки и нагорещени камъни. Кал се втренчи напред и разбра, че е прав.
Това не беше обикновен пожар.
Надяваше се да оцелее и да може да го изрече — нали ви казах! Стражите изненадващо го пуснаха. За миг Кал помисли, че ще потърсят алтернативен маршрут през затвора, но вместо това те се стрелнаха напред и едва не събориха Джаспър. Скочиха над разпадащия се под точно когато той се срина и се приземиха в безопасност на другата страна. Изправиха се и отупаха дрехите си.
— Хей! — извика Джаспър невярващо. — Не може просто да ни оставите!
Единият от стражите сякаш се позасрами, другият обаче не.
— Родителите ми умряха в Леденото клане — каза той със злоба в очите. — Нямам нищо против да умреш в пламъци, Константин Мадън.
Кал потръпна.
— Ами аз? — извика Джаспър, докато двамата се отдалечаваха. — Аз не съм Врагът на Смъртта!
Но те изчезнаха. Джаспър се завъртя и закашля, а после погледна обвинително към Кал.
— Вината за всичко това е изцяло твоя — каза той.
— Радвам се, че посрещаш смъртта достойно, Джаспър — отвърна Кал.
Добре че е тук, помисли си той, защото Джаспър никога не го караше да се чувства виновен, дори когато би трябвало. Невъзможно му бе да повярва, че Джаспър не заслужава всичко лошо, което му се случва.