— Използвай магията на Хаоса! — Джаспър се закашля, защото въздухът се изпълни с пушек и сажди. — Погълни стените, пожара или каквото и да е друго!
Кал протегна ръце. Китките му бяха вързани. Маг на неговото ниво не можеше да прави магия, без да използва ръцете си.
Джаспър измърмори нещо грубо и се завъртя на пети, като изпъна ръка пред себе си. Въздухът пред него сякаш започна да вибрира, а после се втвърди. Над рухналата част от пода се появи мост, който увисна и засия.
Кал не спря, за да се удиви на факта, че Джаспър е свършил нещо полезно — даже не просто полезно, а истински впечатляващо. Затича се колкото болният крак му позволяваше и отложи възхищението за по-късно.
И двамата не бяха наясно в каква посока трябва да тръгнат, за да се измъкнат, но пламъците бяха стеснили избора им. Вървяха по пътя, който се бе отворил. Кал скърцаше със зъби срещу болката и опита да не куца. Въздухът бе толкова нажежен, че дори да отвори устата си бе болезнено.
Стигнаха до отворена врата, която изглеждаше тежка, омагьосана и невъзможна за преминаване навреме, ако е заключена. С облекчение минаха през нея. Джаспър изрита подпорките, които държаха вратата отворена, и я затръшна след себе си — това им спечели леко облекчение от горещината и пушека.
Кал изпъшка, опрял ръце в коленете си. Изглежда се бяха озовали в един от задните коридори на Паноптикона. Можеше да усети мириса на белина и перилни препарати, примесен с пушек и изгорено. Коридорите се извиваха във всички посоки и нямаше прозорци. Внезапно точно пред тях изникна масивна огнена колона.
Джаспър отстъпи назад и извика.
Играта свършваше. Щяха да изгорят живи, пленници в коридора между пожарищата. Кал си спомни как бе излязъл от лабиринта на пламъците преди година, как бе използвал Хаоса, за да изсмуче въздуха от стаята — отчаяно действие, което наистина бе угасило пожара, но им бе отнело целия въздух. Без намесата на Аарън щяха да умрат.
Кал поиска магията си в този момент, макар да си спомни, че я бе използвал по грешен начин.
Огънят гори. Водата тече. Въздухът навява. Земята сковава. Хаосът поглъща.
И редът в Петостишието, който Кал бе добавил на шега:
Кал живее.
Този ред сякаш го преследваше. С цялата си сила напъна оковите, но те не се поддаваха. Не можеше да стигне до магията си. Пожарът пред него се разгъна като змия, ставаше все по-висок и по-висок. Пламъците в горната част се разпериха като качулка на кобра.
И тогава в тях се оформи лице. Познато лице. Лицето на момиче, направено от пламъци.
— Макарю! — изрече Раван, сестрата на Тамара.
Тя бе Погълната от огнения елемент и живееше като елементал с човешка душа. Или човек с душата на елементал. Веднъж Кал бе нахлул в затвор за елементали с Аарън и Тамара и бе видял Погълнати от Въздуха, Огъня, Земята и Водата. Доколкото знаеше, никога не бе имало Погълнат от Хаоса. Дори само мисълта за това бе ужасяваща.
— Нямате време да се мотаете. През третата врата вдясно ще откриете пътя за навън — упъти ги Раван.
Лицето й изчезна, разтваряйки се в пламъците. Огънят промени формата си и се превърна в сияен огнен портал.
— Какво. Бе. Това?! — настойчиво попита Джаспър.
— Огнен елементал — каза Кал, като не желаеше да замесва Тамара, когато нямаше идея какво всъщност се случва. — Познавам я. Живее в Магистериума.
— Значи това е бягство от затвора? Направил си ме част от тъпото си бягство? — извика Джаспър, а гласът му потрепери. — Вината наистина е твоя, Кал. Аз ще…
— Млъкни, Джаспър! — кресна и Кал и го избута към третата врата. — Можеш да ми викаш, когато излезем от горящата сграда.
— Отново отнесен от жестоката метла на съдбата — промърмори Джаспър.
Както им бе казала Раван, слязоха надолу по коридора и след това се обърнаха надясно към две двойни врати с дълго дървено резе между тях. Джаспър сграбчи резето и го издърпа на една страна. Кал се метна към портите и те зейнаха отворени. Слънце и въздух.
Джаспър хукна през вратите, а после извика. Чу се звук от търкаляне.
— Стълби! — извика той. — Внимавай по стълбите.
Всичко зад Кал бе потънало в пламъци. Той си пое дълбоко въздух и последва Джаспър навън. Наистина имаше стълби, които слизаха надолу. В дъното им, недалеч от него, бе Джаспър, който търкаше коляното си. Имаше обаче още слънце, въздух, облаци и куп други неща, които Кал не бе виждал от отдавна. Той жадно пое глътка въздух, после още една.
— Хайде — каза Джаспър, — преди някой да те види.