Докато се отдалечаваха от затвора, пушекът изтъня.
Кал погледна назад.
Паноптиконът изглеждаше като обърната кофа — огромен сив кръг от камък. Оранжеви пламъци излизаха от прозорците и покрива.
Излязоха на зелена ливада. В стаята на Кал нямаше прозорец, но ако имаше, може би щеше да вижда това — зеленина, ограда в далечината, а отвъд нея — дървета.
В момента поляната бе сцена на пълен хаос. Групи затворници бяха оковани заедно, а около тях обикаляха стражи. Други се качваха в микробуси. Магове с маслиненозелени роби на Асамблеята тичаха над тревата, размахваха ръце и опитваха да упътят паникьосаните, покрити със сажди стражи, офицери и затворници в различни посоки.
Един от маговете забеляза Кал и извика към стражата.
— Къде ми е колата? — зачуди се Джаспър, кашляйки. — Трябва да се разкарам оттук.
— Смяташ да ме зарежеш? — попита Кал.
— Знам какво става, когато остана с теб — отговори Джаспър. — Пак ще ме завлечеш във филм на ужасите с отрязани глави и обсебени от Хаоса. Не, благодаря. Трябва да си върна сърцето на Селия. Не искам да умирам.
— Поне свали тези от мен — протегна окованите си китки Кал, — дай ми шанс, Джаспър.
Стражите вече вървяха към Кал и явно обсъждаха някаква стратегия. Не се движеха достатъчно бързо и не можеха да видят какво смята да направи Джаспър, тъй като Кал бе застанал с гръб към тях.
— Добре де! — Джаспър се приближи, за да хване китките на Кал. — Чакай малко. От какво са направени тези окови? Не съм виждал такъв метал.
— Хей, вие двамата! — кресна някой.
Сърцето на Кал сякаш подскочи. Това бе маг от Асамблеята в бял костюм. Анастасия Таркуин, осъзна той, парализиран едновременно от облекчение и ужас. Сребристата й коса бе стегната назад, а бледите й очи блестяха.
— Идвайте веднага! — Тя щракна с пръсти и погледна безчувствено към Кал, все едно изобщо не го познава. — Побързайте!
Стражите спряха, доволни, че някой друг е поел отговорността. Джаспър застана зад Кал, като кълнеше под нос, и Анастасия ги поведе през тревата.
— Водя Макара — казваше тя и вдигаше ръка всеки път, когато някой се насочеше към тях явно за да ги разпита. — Трябва да го изведем оттук колкото може по-бързо. Махнете се от пътя ми!
Един бежов микробус бе паркиран в далечния край на ливадата. Анастасия отвори задните врати и избута Кал навътре. Той не можеше да види шофьора.
— Няма причина да се качвам в колата със затворниците — обади се Джаспър.
— Ти си свидетел! — сопна се Анастасия. — Влизай вътре, Де Уинтър, иначе ще кажа на родителите ти, че не сътрудничиш на Асамблеята!
Джаспър се качи до Кал, ококорил очи. В микробуса имаше пейки от двете страни и решетки над главите с белезници, които да държат затворниците на мястото им. Кал седна, Джаспър се настани срещу него. Никой не оправи белезниците на Кал. Вместо това вратите се затръшнаха и ги потопиха в хладен полумрак.
— Шантава работа — каза Кал.
— Ще подам оплакване — отвърна тихо Джаспър, — все някой ще чуе за това.
Микробусът потегли, направи няколко завоя, а после ускори, явно се движеше по магистрала. Кал нямаше представа накъде отиват. Всъщност изобщо не знаеше къде точно се намира Паноптиконът, още по-малко къде водят затворниците, ако се появи проблем.
Учуди се на появяването на Анастасия и Раван.
Анастасия му бе казала, че е майка на Константин Мадън и понеже Кал носи душата му, смята да му помогне. Тя управляваше елементалите в Магистериума. Може би самата тя бе организирала всичко това. Но ако го беше направила, какво предстоеше? Цялата Асамблея щеше да търси Кал. Не можеше просто да го отведе на някое далечно място, докато всичко утихне. Врагът на Смъртта никога нямаше да бъде забравен.
Замисли се за намесата на Анастасия и вероятността това да е бягство от затвора, обзе го страх, че никога повече няма да види баща си, и тревога Майстор Руфъс отново да не реши, че Кал го е излъгал, а също и безпокойство, че ако направят още един завой, ще повърне. Най-после колата спря, задните врати се отвориха и вътре нахлу светлина, която накара Кал да премигне.
Шофьорът стоеше пред отворените врати и свали вестникарския си каскет. Дълги тъмни плитки паднаха по раменете, а позната усмивка озари лицето. Сърцето на Кал сякаш заподскача в гърдите му.
Тамара.
ГЛАВА ТРЕТА
КАЛ ЗЯПНА СМАЯН към Тамара.
Тя изглеждаше различно. А може би не. Може би споменът му за нея бе избледнял за шест месеца. Той обаче не смяташе така. Бе си мислил за нея толкова много, че беше немислимо да е забравил каквото и да било. Не че това означаваше нещо. Или може би означаваше?