— Няма да изпусна това! — възкликна той, при което гласът му прогърмя.
2
На здрачаване двамата с Козимо тръгнахме обратно към хотела. Той тъкмо беше паркирал, когато телефонът ми иззвъня. Обикновено не вдигах на непознати номера, но по кода на държавата, 44, разбрах, че ме търсят от Великобритания. МНД? Неуверено се обадих.
Чух тънък младежки глас.
— Здравейте. Обажда се Анджелика Зели, репортер от „Гардиън“.
— Добър ден? — въпросително отговорих аз.
— Обаждам ви се във връзка с разкопките в Амитерно.
Това ме изненада. Малко хора знаеха за разкопките. Репортер от местния вестник направи една снимка и написа кратка статия относно археологическото проучване на района, част от национален проект, свързан с руините от времето на Римската империя. Не се споменаваше нищо нито за Пилат, нито за истинската ни цел.
— Така ли? — отговорих аз, очаквайки да чуя още.
Козимо, който тъкмо слизаше от колата, ме погледна въпросително.
— Едва ли е неоснователно да се предположи, че разкопките са свързани с писмото, което сте намерили в гроба на Ириней, нали така? — попита репортерката.
— Аз съм археолог. Все пак търсенето на руини е част от работата ми — уклончиво отговорих аз.
— Писмата на Атик Сенецион ли ви помогнаха да определите района на търсене?
Анджелика Зели беше добре осведомена. Само ограничен кръг от хора бе запознат със съдържанието на писмата, които Атик Сенецион беше написал преди две хиляди години. Хората от колекцията „Шойен“. МНД. Аз и Козимо.
Кой беше информаторът на „Гардиън“? Колко знаеше тази репортерка? Съществуваха ли непознати връзки между изнесената информация, свързана с разкопките, и тайнствените следи, които ми бяха изпратили?
— Съгласен ли сте да ми дадете интервю? — попита репортерката.
По принцип бих отказал подобно предложение. Но помислих, че би ми било от полза да се срещна с нея и да проверя колко знае. И кой беше източникът ѝ.
— Утре към дванайсет — предложих аз.
Щом се прибрах в хотелската си стая, прегледах уебсайта на „Гардиън“. Там не се споменаваше нито дума за разкопките. Странно. Репортерката знаеше за връзката между писмото на Пилат и тези на Атик Сенецион, така че беше съвсем логично да напише статия за това. Обадих се на „Гардиън“, за да се уверя, че наистина имат служителка на име Анджелика Зели.
Никога не бяха чували за нея.
Двадесета глава
Криптата
1
Амитерно, събота
Нетърпеливите хора не биваше да се занимават с археология. В събота двамата с Козимо станахме рано сутринта и развълнувано наблюдавахме разкопките. През нощта екипите от копачи бяха работили по разчистването на стълбите и бяха открили горната част на бяла мраморна врата.
Погребалната камера на Пилат Понтийски?
Разчистваха стълбите на ръка. Стъпало по стъпало. Дециметър по дециметър. Само по себе си стълбището представляваше огромна дупка, запълнена с пръст, пясък и дребни камъни. Налагаше се да копаят внимателно само покрай стените и при стъпалата, за да не изстържат горния им слой. Техническият ръководител предположи, че стълбището ще бъде разчистено в рамките на следобеда.
Към дванайсет един студент по археология ме извади от среща с ръководителите. Репортерката от „Гардиън“ беше пристигнала.
Анджелика Зели — или както и да беше истинското ѝ име ме чакаше на плочките до платформата с бараките. Беше хубава и изглеждаше стилно. Слаба. Добре облечена. Черна афроприческа. Перука? Тежък грим. Огромни слънчеви очила марка „Гучи“.
Не се оставих да ме заблуди. Разпознах я. Това беше младата жена, която ме преследваше, дегизирана като жена на име Анджелика Зели.
„Ох, момчето ми“ — каза татко и въздъхна.
Жената се усмихна. Тънки устни. Дребни бели зъби.
— Белтьо — сухо и официално се представих аз.
— Анджелика Зели — бързо отговори тя. — Благодаря ви, че ми отделихте време.
Дикцията ѝ създаваше асоциации с британската висша класа и следобедния чай — впечатление, което не можеше да се подправи. Имаше изискано, самоуверено излъчване. Въпреки това у нея се усещаше и нервна сдържаност. Извади тефтер със спирала и химикалка от чантата си. Добре се справяше с ролята на репортерка.